Thursday, November 29, 2018

Бизнесът и образованието - валсова или меча прегръдка?

Чели ли сте "Златният телец" на Илф и Петров и особено главата за електростанцията? Където, Александър Иванович Корейко убеждава инвеститорите на строящата се електростанция в една република (на СССР) да построят печатница за рекламни картички, с приходите от които да се подпомогне строежа на централата. После, рекламният бизнес така се разраства, че работниците от електростанцията се прехвърлят да работят в печатницата и накрая строежът спира. Но пък рекламни материали се издават с пълна пара. Следващите разсъждения илюстрират тази глава на "Златният телец".
Плакат первой пятилетки СССР

През последните месеци посетих няколко срещи и конференции, които акцентираха на връзката между бизнеса и образованието. Как бизнесът да помага, какво бизнесът предлага, бизнесът има модели, бизнесът иска да променя програмите в училище, извън училище и т.н. Някои от идеите на бизнеса бяха добри и полезни, други малко претенциозни, трети- нахални и некомпетентни. Например, идеята, която се завъртя преди време по медиите, държавата да върнела задължителното разпределение на завършилите студенти по региони (така се правеше преди 1990)? Пращат ви във Враца или Козлодуй за 5 години и не можете да работите другаде. Закрепостяване!

Минаха ми през главата редица мисли за проблемите на образованието и обучението, някои от които ми се иска да споделя.

Нека да вметна, дори и да звучи претенциозно, че имам правото да се изкажа по темата, за състоянието на формалното учене (т.е. в училище и университет) като преподавател с почти 30 годишен стаж в Тенически университет- София, Нов български университет, Технологично училище по електронни системи и като съдател на редица учебни програми. А извън системата на формалното образование съм бил и обучител в курсове, семинари и уоркшопове. Въпреки това, не претендирам, че познавам всички проблеми в образованието, но всеки има право на мнение, нали?

Мисъл първа: Българското образование беше докарано почти до колапс последните десетилетия. Сега се правят опити за съживяване от състояние на "кома", като се увеличават заплатите на учителите и се правят модернизации, редица от тях- по европейски програми. Но добрите учители отдавна създадоха фирми и се отдадоха на бизнес или пък отидоха да преподават в частни учебни заведения или в чужбина. Сградният фонд така се е амортизирал, че ако не бяха евро-парите и парите от фондации, щеше да вали дъжд във всяка класна стая. Масово добрите ученици продължаваха (и продължават) образвованието си в чужбина, после остават да работят там, включително и децата на бизнесмени и политици. Много родители разбраха какво е Skype, когато искаш да видиш детето си. При по-близкия вариант се местят от провинцията в София, което доведе до обезлюдяване дори на големи градове. А какво образование да има там, където няма индустрия или селско стопанство, както е в редица малки градчета и селца? Когато, преди години, имаше безработица и лесно се намираше работна ръка, на никой от бизнеса или управляващите не му пукаше какво става, всички бяха вторачени в първоначалното натрупване на капитала. Сега се стреснахме, защото няма хора за каквото и да е.

Мисъл втора: Ако пък говорим за висшето образование, то, "предпазвано" от Закона за академичната автономия, така се е затворило в себе си, че понякога живее сякаш в друг свят. Правят се предмети, програми заради преподаватели или продължават да се учат архаични дисциплини заради запазване на статуквото. Бълват се студенти, защото държавната субсидия е на калпак. Приемът сега е почти равен на бройката на кандидат-студенти. И за тези тенденции дълго време се нехаеше, създаваха се нови висши учебни заведения и бройката на акредитираните набъбна над 50. Последните години се въведе рейтингова система, но не е лесно да се смени бюджетирането, неведнъж правителството се е клатело заради стачки на университети или институти. Има, разбира се, изключения, има редица добри специалности с добри преподаватели и добра база.

Мисъл трета: Трябва да отдадем дължимото и на обективните фактори, като рязко променящите се изисквания на пазара на труда и оттам неадекватността на тромавите системи в университети и училища. За да запълнят дупката, никнат като гъби частни центрове, академии и обучителни организации. Затвориха се или се преобразуваха редица държавни техникуми (сега се наричат професионални гимназии), което разшири дупката. Дуално образование имаше и преди, в техникумите, сега се правят опити да се съживи отново. В сферата на висшето образование пък се отприщиха формите на дистанционно обучение и раздаване на дипломи на "дистанционно образовани" студенти. Да, това е флексабилна форма на образование, стига да не се изкриява или прилага формално, а това се прави...

Мисъл четвътра: Не на последно място, в корпоративния бранш отдавна съществуват сертификационни системи, за оценка на самоподготовката (например, големите фирми имат свои сертификации). Тези системи за оценка са пригодени към продуктовата гама на съответните фирми. Във формалното образование, една от модерните тенденции е също въвеждането на валидиране на самостоятелното учене. В ерата на Интернет, много знания се получават извън училище, при работа по различни проекти. Но практически, валидирането (официално) на самостоятелното учене в България не се използва. Да не говорим за списъка с професии, който трябва да се модернизира постоянно и в който има доста остарели наименования на професии.

Мисъл пета: Бизнесът има опит в редица форми на обучение, като учене на работното място, преквалификация, валидиране на придобитите умения, усет за професиите на бъдещето, но няма достатъчен опит в познаване на нормативната уредба в сферата на образованието и обучението, няма достатъчен опит в партнирането с училищата/университетите на секторно ниво, няма по-дългострочна визия и ред други нямания... Едва сега се "реанимира" системата със стажовете и стажантските програми, която беше много развита преди, после се неглежира, сега отново е на мода...

Шесто: Работата по иновативни проекти в рамките на международни програми, извън формалното образование, също е важна за развитието на уменията на ученици и студенти. Работейки по иновативни проекти могат да се усетят и т.нар. професии на бъдещето, тенденциите. Участието на учениците и студентите в неправителствени организации или каузи също развива редица личностни умения. Тук е място да кажем, че прехода създаде много младежи с проблемни личностни качества- непостоянство, липса на ценностна система, меркантилност, некоректност и други. А личностните качества са важна част от приемането на работа, работодателите все повече обръщат внимание на тези качества. Често пъти може би сте чували репликата "Ако има желание и търпение, ще се научи."

Седмо: Паниката, обхванала много фирми, за липсата на кадри, често замъглява посочените по-горе фактори и кара фирмите да предлагат само краткосрочни решения- да се променят учебните програми с оглед на момента, да се учи предимно това, което е нужно за да се почне работа в конкретна фирма. А докараното до колапс образование се чуди доколко да се поддава на тази прагматичност, която може да доведе до загубване на общообразователната подготовка. И тука има две крайности, всяка от които е опасна: а/ образователната организация да се затвори в своя "академизъм" и да се самооизолира от пазара; б/ образователната организация да се поддаде на "фирмената" прегръдка и да направи образованието толкова прагматично и специфично, че да прилича на системата "майстори-калфи-чираци", която ни е позната от 19 век. и която произвежа тясно профилирани работници.

Може още фактори, субективни или обективни, да изтъкнем, но има нещо важно, над тях, което трябва да се промени, където трябва намеса и от държавата. Каквото и да говорим, има системен проблем, който, ако не се оправи, ще продължаваме да правим конференции и семинари, бизнеса ще работи "все по-добре" с учбните заведения, но няма да има добри преподаватели и следователно добри ученици. Сигурно знаете, че Сократ е бил учител на Платон, Платон- на Аристотел, а Аристотел- на Александър Македонски. Великият учител има велики ученици и обратно. Проблемът е със заплащането и условията на труд. Редица учители трябва да правят по норматив 700 часа при ниско заплащане и при мизерни условия на труд.  Редица учители иводят по няколко предмета. "Много атрактивно" за младите учители! Известно е, че за наука и образование трябват средства и то значителни. Не става с малки инвестиции. Трябва да има и система за осигуряване на качеството на предлаганата услуга. Без сериозни инвестиции в образованието и науката и без система за гарантиране на качеството, има риск да стане като онази история, в началото, за строящата се електростанция. Да имаме сгради, техника и материали, но да нямаме учители и учени.

От книгата "Златният телец"- бележка на вратата на луксозен магазин

Росен Петков- 
преподавател в ТУ-София, в ТУЕС и СОКИ

Wednesday, November 21, 2018

Студентска бригада в Сибир по време на перестройката

Имах едно незабравимо пътуване и работа в една далечна и сурова земя, Сибир, в едно време на превратности и интересни събития, времето на "перестройката" в Съветския съюз. Това беше времето на Горбачов, времето на отхлабването на желязната хватка на социализма и опити за демократични реформи в СССР. Това беше една незабравима студентска бригада в Сибир, с много трагикомични ситуации, за която ще разкажа в следващите редове.

ЗАПИСВАНЕТО ЗА СТУДЕНТСКАТА БРИГАДА И ПОДГОТОВКАТА

Беше някъде около 1988 година, организираха се международни студентски бригади през лятото, записването ставаше по успех и дейност в Комсомола. Това беше една от малкото възможности да се пътува зад граница. Бях студент във ВМЕИ "Ленин", сега Технически университет-София. Ораганизацията ставаше чрез Факултетния съвет на Димитровския комунистически младежки съюз (ДКМС), в който Комсомол всички студенти членувахме по задължение. Имаше една интересна опция- бригада в Москва. Няколко човека от групата си казахме, чудесно, ще отидем в Москва, столицата на великия Съветски съюз, записахме се веднага. После и други "колеги" и "колежки" (студенти) се записаха и си казахме, ще е весело, оформи се супер група от момичета и момчета. Малко преди заминаването обаче се пусна слух отгоре, че няма да сме точно в Москва, а някъде наоколо, после имаше неясни предписания да се ваксинираме срещу някакви летящи кърлежи там, после стана ясно, че ще сме някъде към Абакан, което си беше направо в Сибир, близо до Монголия. Попритеснихме се,  но си казахме, О.К., нека е Сибир, кога ще отидем друг път в Сибир? Имаше обаче и друг проблем, джобните пари. Ние там щяхме да искараме някакви пари с труда си, но нали сме един месец и ще ни ги платят накрая, трябваше да имаме някакви пари до тогава. А по онова време официално даваха да се изнасят само по 30 рубли. Казаха ни, пренесете по 2-3 чифта маратонки, там вървят скъпо, ще ги продадете и ще имате пари за един месец. Така и направихме, заредихме се с маратонки, дънки и фанелки.

ПЪТУВАНЕТО 

ПАЗ-672 — советский автобус малого класса, 
производившийся Павловским автобусным 
заводом в 1967—1989 годах
Пътуването беше с влак до Москва и после със самолет до Абакан и после, казаха ще видим... Вътрешните полети в СССР бяха много евтини, но пък трудно се намираха места. Тръгнахме от Централна гара, София, вагоните бяха хубави, спални, с климатик. В Русе, нашите митничари ни претърсиха, конфискуваха някакви пари на някои, които носеха над 30 рубли и въпреки съчувствения коментар на един от митничарите, че отиваме за цял месец и трябва да си имаме джобни, колегите му се изявиха като бранители на чуждестранната валута, в случая - рублата. После румънските митничари пък си поискаха цигари (българските цигари и тютюн бяха на почит на север), после минахме през Украйна, необятна земя, равни поля до където ти стига погледа. Още с взлизането си в Украйна (тогава в СССР) човек осъзнава каква огромна страна е Съюза. На летището в Москва имахме малък проблем, местата в самолета за Абакан не стигаха, та посместиха някои пасажери, имаше правостоящи в самолета, които стояха на пътеката и се опираха по облегалките при излитане и кацане! Тръгнахме да летим, летим часове, кацнахме междинно някъде в Урал да заредим гориво, после пак летим и накрая, ето ни в Абакан. Е, казахме си, добре, град. Но казаха, не сме точно в Абакан, трябва да пъруваме с автобус до някакво село ("посоьолок", т.е. голямо село). Атобуса беше тип газка, може би като този ПАЗ 672, в България се ползваха на село или при военните.

Посьолокът ("голямо село" на руски) може би беше Берикчуль, имаше черен път до него, но имаше и прекаран железопътен път, с траверси от царско време. Клатушкахме се с буса близо два часа и накрая стигнахме до селото. Всички къщи бяха дървени, миришеше на смола, наоколо беше гората на Сибир. Имаше Софхоз (като нашите ТКЗС) и всички работеха в него. Много от жителите на селото не бяха ходили изобщо в Европейската част на Русия, за тях Москва беше "много на запад".

Берикчуль, Сибир

СЕЛОТО И РАБОТАТА

Баня по-черному
Попитахме къде ще спим, в училището бяха пригодили класните стаи с легла, една за мъжете, една за жените. А тоалетната, навън, от онези с дупките. Спогледахме се, ама че работа. Примирихме се, питахме, а банята къде е? Щяли да ни водят веднъж седмично някъде. Тука вече възроптахме, а домакините промърмориха че имало една неработеща стара руска баня с пещ, на нас ни светнаха очите, наехме я, платихме на една баба да я приготвя след работа и стана доста по-приятно, бабата даже развъртя бизнес със сладко по време на банята, върбови клонки и т.н. Банята беше с легени и метли, водата се топлеше с пещ с дърва. Даже едно момче от нашите се изгори лошо, защото имаше неблагоразумието да метене вода по стената на пеща, да направи пара, водата се върна като пара, но му изгори му кожата, наложи се да стои дори в болница.


Баня по-черному
Работата беше тежка, сменяхме траверси на релсовия път, който минаваше през селото или пък сечхме огромни дървета. Траверсите тежаха по 100 килограма, напоени с масло греди и трима души едва помръдвахме една траверса. Нормата беше да подменим по 6 траверси на ден, едва успявахме по 3, но бригадира, който ни надзираваше, руснак на заточение в Сибир (бивш затворник), надписваше по някоя траверса отгоре, за да вземем нормални пари. Някои траверси носеха надписи от времето на Революцията, 1917г. Тъй като работата беше тежка и изискваше пренасяне на тежки предмети, след втория ден оставихме колежките в училището, да не работят, те ни се отблагодариха, като правеха вечеря. Сега това би се възприело като сексизъм. А с какво ни хранеха домакините? Имаше храна, която трудно понасяхме- черни картофи, зеле, някакъв кисел черен хляб, ювка (макарони) и за пиене- газировка (лимонада). Местната вода беше жълта и с пясък, не ставаше за пиене. Това вирееше в Сибир, оправдаваха се домакините, тук вечер ставаше студ и не можеха да се гледат всякакви зеленчуци, освен ако нямаш оранжерия. Ние си бяхме взели домати, сирене и консерви от България, но на третия ден свършиха и трябваше да се пригодим към тукашната кухня. Нямаше бял хляб, Кола или бира. А за алкохол да не говорим, Горбачов беше въвел тогава сух режим в СССР и водка се продаваше само в събота и то в ограничени количества. Местните хора правеха самогон, чрез варенето на картофи. Много местни хора бяха алкохолици, още от сутринта се напиваха. Вечер, подкарани, караха мотоциклети "Иж" или други подобни по прашните черни пътища и беше доста опасно да се разхождаш, защото могат да те блъснат, нямаше улично осветление и беше тъмно като в рог. В бригарата беше и секретаря на факултетния съвет на ДКМС, той ни агитираше, че това е добра храна прилична обстановка, че трябва добре да се представим и да не мърморим, така било тука.

През деня ставаше 30 С, вечерта - 5 С, работехме колкото можехме и се хранехме както можем. Веднъж стана инцидент по време на работа, явно някой от нас махна повече от две-три последователни траверси и при минаващия тежък товарен влак един вагон дерейлира. Влаковите товарни композиции бяха с по 50-100 вагона, много дълги и когато трябваше да ги пресечем, ако са спрели, а те се изчакваха и спираха за малко, трябваше да се прекачваме между вагоните, заобикалянето им ознчаваше един километър ходене. Беше си леко опасно, защото при потегляне на композицията (ако случайно композицията тръгне) се чуваше силен пукот от удара на вагоните един в друг и трябваше човек да запази самообладание и да не падне между вагоните на релсата.  И така, като дерейлира вагона, настана суматоха, типична ситуация за инцидент при работа в соц-предпиятие. Първо дойде бригадира, завайка се, после началник смяната, завайка се, после дойде шефа на Софхоза и така нататък. Кое е виновен, пита шефа на Софхоза и се обръща към началника на смяната? Кое е виновен, пита началникът на смяната и се обръща към бригадира и го сочи с пръст. А бригадирът, обиден, казва, напускам, щом мен ме обвинявате. Чакай, чакай, чува се от шефовете, не те обвиняваме. И така, нямаше виновен за инцидента. А вагона го изправиха без кран, с трупи, които подлагаха като клин и с помощта на локомотив. За първи път видях как може да качите вагон на релсите без кран, само с дърпане. Операцията я направи един стар монголец, с брада и кожена капа, беше невероятно майсторско изпълнение, явно се е случвало и преди.

ЕДНА ДИСКОТЕКА, ЕДНО НОЩНО ХОДЕНЕ ДО "СРЕБЪРНОТО" ЕЗЕРО И ДРУГАРСКИ СЪД

Мотоциклет с кош
Трудно беше да се забавляваме вечер, освен да хапнем, пиийнем и веднага да заспим. Една вечер все пак си организирахме дискотека с местните, в читалището. Отиваме към 19ч., идват само от местните момичета. А къде са момчетата, питаме? Били се напили вече и не могат да дойдат, казаха. Така мина дикотеката, ние и руските момичета. Всички се държахме прилично, даже ние повече. Защото, ако се напиеш вечер с рускинче, току виж си станал младоженец. Не можехме да се разхождаме из гората, защото можехме да се загубим, а в някои посоки най-близкото селище беше на 200-300 километра, т.е. безнадеждно да се стигне пеш и безнадеждно да те открият. През следващите дни аз се сприятелих с една група руснаци и те предложиха да отидем някоя вечер на някакво много красиво езеро, водата отлагала сребро по камъните и те вечер блестяли на луната, приказка. Как ще отидем? С мотори с кош, ще ме качат и така.  Тръгнахме след работа, но ги предупредих, че сутринта трябва да сме на работа. Минахме през гората, по едни черни пътеки, ИЖ-тата силно друсаха, когато им казвах "спрете" за малко, те не ме разбираха и си караха, после разбрах, че думата да се спре е "тормози".

Стигнахме до езерото, беше наистина приказка, красиво, с посребрени камъни, блестящи на луната. Седнхаме, оказа се, взели сме водките, но сме забравили да вземем вода. Наблизо имаше някакъв затвор, сред гората, с високи дървени огради, казах на руснаците, ще поискаме вода, те ще услужат. Те поклатиха отрицателно глава, но аз все пак реших да пробвам. Тръгнах към портала, но един войник насочи пушка срещу мен и недвусмислено изкрещя да не приближавам.  Първоначално се смръзнах, не бяха насочвали оръжие срещу мен. Показах празната бутилка и обясних на руски какво искам, но и това не помогна, върнах се до езерото и пихме вода от него. Все пак имаше сребро в него и макар водата да миришеше, се надявахме, че няма да се разболлем от нещо. На сутринта тъгнахме, но нещо братушките бяха омърлушени, караха бавно и закъснях за работа, сигурно с половин час, не повече. Отивам на траверсите, а всички ме гледат лошо, особенно Секретаря на факултетния съвет на ДКМС. Ще се разправяме довечера, казва съскайки.

Вечерта ми устроиха другарски съд, аз срещу всички, нахокаха ме защо съм се отлъчил и отишъл с местните някъде си, въпреки че се бях обадил на Секретаря и го бях информирал, че ще отидем на езерото. Вярно, той ми каза, че все едно не е чул, но все пак му бях казал. Нарушил съм дисциплината, дори законите (не разбрах кои?) и Секретаря предложи да ме изключат от Комсомола и да пратят писмо за моето поведение до родителите ми. Всички мълчаха, само един приятел се опита да ме защити. За изключването от Комсомола, беше доста притеснително, но някак си го преглътнах, но да пращат писмо и да тревожат родителите ми беше пракалено. По онова време нямаше GSM -и и дори стационарни телефони нямаше в това село, бяхме на хиляди километри от България, родителите ми щяха да се притенят и нямаше да могат да се свържат с мен и разберат какво точно в станало, представете си какво щеше да стане! Помолих ги да не пращат писмо, но не, трябвало, съглласиха се обаче да го пуснат, когато сме в си България! Добре, че този мой приятел, който направи опит да ме защити, прояви изобретателлност и пожела той да го пусне. След няколко дена го хвърли в коша. И така, бях изключен от Комсомола в Сибир! За щастие, след бригадата имахме разходки из Москва, Ленинград и Киев, където Секретаря се замеси с едни рускини със съмнителна слава и аз го засякох в един ресторант, а той помоли да не го издавам, аз пък поисках да забрави за изключването и така и стана. Изключването отиде в забрава и си останах член на Комсомола. А това беше важно, защото ако си изключен от Комсомола по онова време, се считаш за враг на обществото, не можеш да избереш добра специалност, добро разпределение и всичко се объркваше, дори не можеше да ползваш спортния комплекс. Ставаш много, много черна овца. Така се отнасяха тогава другарите към всеки, който не слушаше.

ДО НАЙ-ГОЛЯМАТА ЦЕНТРАЛА В РУСИЯ (САЯНО-ШУШЕНСКАТА ВЕЦ) НА РЕКА ЕНИСЕЙ

Саяно-Шушенская ГЭС

Едни ден ни устроиха екскурзия, до най-голямата централа в Русия, Саяно-Шушенската водно-електрическа централа. Вълнението да видим този гигант беше голямо. Тръгнахме с автобус като горния на снимката, по един черен път, повечето пътища в малките населени места в Сибир бяха черни или с насип на чакъл, асвалтът беше лукс. Вдигаше се страшен прахоляк от всяко превозно средство. Бусът подскачаше, ние си удряхме главата в тавана и молехме шофьора да намали скоростта, а той отговаряше, че ако кара бавно, никога няма да стигнем до Централата. И така, минахме по черен път около 300 киломера. Стената беше впечатляваща, огромна, разходихме се по нея, но работеха само 2-3 от многото проектирани турбини, явно нямаше нужда от по-голямо натоварване. И още по фрапиращото нещо, реката Енисей, която е една от най-големите реки в света, беше отровена след стената от гниещите дървета, заляти при вдигането на нивото на водата. Беше черна. Бяхме свидетели на огромна екологична катастрофа, която руският гений беше предизвикал. В река, доста по-широка от Дунава и много по-дълга! До Централата имаше обслужващ град и хотели и ние казахме, че не можем да издържим пътя обратно в един ден и останахме да пренущуваме. Градчето на Централата предлагаше луксове, недостъпни другаде, заредени магазини, нощни заведения и купони. Явно трябваше да е атрактивно за "командированите" енергетици.

Този посьолок имаше своето очарование, мужици с бради, бивши заточеници, които имаха вече семейства и не искаха да се връщат в Европейска Русия, любопитни деца, които слушаха за България като за "западна страна", изобщо имаше романтика. Аз дори подарих две фанелки на местните си приятели и едни маратонки, едната фанелка дори леко скъсана, за тях това бяха "западни стоки" и те много им се радваха. А да не говорим за бутилката бренди "Слънчев бряг", тогава в изпразването и се включи дори местния милиционер и шефа на Софхоза, който предложи да ходим на лов, отказах му, не ми се стреляше по животни. После години наред си пишех с местните момчета, пращахме си картички. В селото работеха и бригадири от московското ракетно училище, изкарваха добри пари и с тях се издържаха през годината. А и ние изкарахме нелоши пари, с които после посетихме Москва, Ленингад и Киев.

МОСКВА, ЛЕНИНГРАД И КИЕВ - ПРАЗНИТЕ МАГАЗИНИ И ЧЕРНИЯ ПАЗАР

Опашка за месо
Свърши бригадата, литнахме към Москва. На летището в Москва един милиционер ме хвана за ухото и ме глоби с 5 рубли, защото бях забравил за съветските строги порядки и бях облечен с риза с къс ръкав и къси панталони на летището, това беше забранено и се считаше за неприлично облекло. В Москва ни настаниха в някакво студентско общежитие- почти небостъргач, на 30 етажа. Окъртени коридори, скърцащи асансьори, почти като нашите общежития в Студентски град. Веднага ни посети един уличен търговец и изкупи останалите маратонки, фанелки, дънки и каквото носехме за проджаба. Оказахме се с доста рубли, но какво да ги правим? Влизаш в един магазин за хранителни стоки, а там само пироги, месо няма, бира няма, рафтовете празни. Дрехи няма, предмети няма. За плодове да не говорим, те винаги са били лукс в СССР и повечето се внасяха. Тогава беше "перестройката" на Горбачов, и подобно на Жан-Виденовото управление в България, цареше хаос в икономиката, значителна инфлация и всичко се купуваше от черния пазар, на петорни цени от обявените в магазините.

Програмируем калкулатор "Электроника МК 61", пуснат на съветския пазар през 1984 г.
Владимир Высоцкий, Една хумористична песен,
тънко осмиваща визията за бъдещето на 
управляващите, "Жираф Болшой" 
(Жирафът е голям, той вижда по-добре...)
Единствено имаше измервателни уреди и някаква техника по магазините и ние, като бъдещи инженери, си купихме осцилоскопи, мултисети и програмируеми калкулатори (Електроника МК-61). Ходихме и на гроба на Владимир Маяковски, за нас той беше идол и пеехме на китара негови апокрифни песни.

Естествено, бяхме впечатлани от Кремъл, от мавзолея на Ленин и Третяковската галерия. Но още по-впечатляващ беше Санкт Петербург (тогава Ленинград), с безкрайните зали на огромния Ермитаж (те не могат да се обходят дори за един месец), с резиденцията на Петър Велики, с аристократичните си сгради и силни ветрове. И когато решихме да вечеряме в Ленинград, проблем, всички ресторанти (а те бяха малко презз соц-а, 10-15 на брой) бяха уж заети, тябваше да бутнем накоя десетачка на портиера за да ни пусне. Така беше и със соц-ресторантите и баровете в България, не можеше да се влезе ей-така, дори и да имаше свобидни места. Редиш се на опашка, уговаряш поритера да те пусне или звъниш на някой познат барман и така. Е, ако си виден партиец, от службите или от местната олигархия, нямаш проблем за хубава маса в ресторанта. Едва в Киев видях бял хляб и бира на магазина, купих си един цял хляб и една бира, седнах на една пейка и ядох и пих до преяждане. Цял месец не бях се хранил нормално, бях се сукнал и като се върнах, нашите направо се бяха уплашили колко съм отслабнал. Киев беше Европа. От Киев хванахме влака и след два дни бяхме в София.

Така приключи тази невероятна студентска бригада в Сибир по времето на "перестройката". Научих много за тази необятна Империя и тогава разбрах, че тя се разпада. Когато разказвах на мои близки и приятели за видяното, те не искаха да повярват, за нас СССР беше пример за всичко и знаехме, че съветският човек живее добре и си мечтае за комунизма. Друг е въпроса, че и нашия преход, стартирал малко по-късно, се оказа катастрофален за много хора. Но все пак, след дълго лутане, сега сме отново в добрата стара Европа, символ на просперитета, цивилизацията и демокрацията.

Росен Петков- 
преподавател в Технически университет- София, 
в Технологично училище по електронни системи (ТУЕС) и 
председател на Студентско общество за компютърно изкуство (СОКИ)


Monday, November 12, 2018

Моето първо пътуване в капиталистическа страна


Сега се пътува лесно, има всякакви полети, може да видите много тинейджъри и младежи, постващи в социалните мрежи снимки от Карибите, Бахамите, Япония или Мексико. Но през 1989 година не беше така. Макар и да имаше някакъв полъх от перестройката, 10 ноември още не беше дошъл и Политбюро, начело с другаря Тодор Живков, си управляваше. Нямаше международни паспорти, трябваше разрешение (изходна виза) от МВР за да се излезе, която се даваше трудно за капиталистическа страна. И на мен ми се случи едно пътуване до Линц, Австрия, което се превърна в история, достойна да бъде разказана.

Имах покана да отида на фестивала Ars Electronica, в Линц, Австрия. Бяха харесали мои компютърни графики и ме поканиха, като ми осигуряваха хотел и хонорар. Участвах и в едно от събитията там. Фестивалът е един от най-старите и най-големи събития в света в областта на електронните, по-късно наречени дигитални изкуства. Но проблемът беше как да пътувам, как да излезна от страната? Тогава страните се деляха на социалистически т.е. наши и капиталистически, т.е. вражески. В Източна Европа царуваше социализма, който го чакахме да прерасне в комунизъм (или да се срути, както и стана малко по-късно), в Западна Европа се бе разположил щастливо капитализма, който ни се фукаше с "Форд", "Сименс", шоколадите "Toblerone" и дънките, които межехме евентуално да си купим от "Кореком" магазините, ако родителите ни имаха скатан някой долар (те работеха само с долари). Да отидеш от соц-а в кап-а изобщо не беше лесна работа.

За да минеш "през стената" трябваше да ти издадат служебен паспорт от някоя държавна институция. Отделно имах нужда от помощ за пътя, тогава лева се обезценяваше с всеки месец. Бях студент във ВМЕИ "В.И.Ленин" (малко по-късно преименуван на "Техническия университет- София"), казах си, ще ми помогне ДКМС-то (младежката организация на БКП), те работят със студентите. Отивам при секретаря на ДКМС в ТУ тогава (който сега работи в САЩ), показвам поканата. Той погледна, пита за какво е, тогава малцина четяха добре английски или немски (руският беше на почит), обясних за какво е, той каза, че е трудна работа и ми пожела приятен ден и да търся другаде. Отидох и до Техническите съюзи (Дом на техниката) на ул. "Раковски", но те ме смъмриха, че нося някакъв текст на английски и немски, кой можел да е сигурен какво пише вътре (?) и ми пожелаха успех, но не си мръднаха пръста да помогнат (а и не можаха да прочетат поканата). Почти се бях отчаял, фестивала наближаваше и реших да мина през Студентския дом на културата, на пл. "Народно събрание" 10, където се помещаваше Съвета на студентите. Това беше ръководният орган на ЦК на ДКМС за всички студенти. Председател на Съвета на студентите беше другарката Ангелина Ангелова. В Студентския дом на културата (сега Национален студентски дом) имаше червени килими по стълбите, персийски - по коридорите, хладилници "Мраз" и цветни телевизори "Търново" (тогава лукс). След охрана и секретарки почуках на вратата на другарката Ангелова (на която и казвахме "Каката"), беше красива жена на около 40 и нещо, с властна походка и жестове. На 8-ми декември седеше от дясната страна на Тодор Живков, имаше служебен автомобил "Лада" и даваше наставления на шофьора си как да паркира на пл. "Народно събрание". Жълтите павета тогава бяха забранени за частни коли, а и по принцип колите си бяха малко, така че да ти дават инструкции, на празен площад, как да паркираш... сигурно не му е било лесно на шофьора.

пл. "Народно събрание" през социализма, 
др. Тодор Живков пее заедно с комсомолки.
И така, отивам при Каката, тя за мое учудване знаеше езици и веднага прочете поканата. Пита ме едно-две неща, поздрави ме за поканата, вдигна телефона и каза нещо на едно момче от "протокола" на ЦК на ДКМС. После звънна и до МВР, паспортен отдел, каза на някой там, че трябва да ми се издаде паспорт спешно, за 3-4 дни. Такова издаване на паспорт беше със скоростта на светлината, по онова време всичко се точеше седмици, месеци. Отсреща явно промърориха, че срокът е непосилно кратък, но Другарката авторитетно натърти, че посещението на фестивала е много важно, от държавно значение. Онзи се предаде и каза, ще пробваме. След което Каката ме пита какво да помогне за пътя, аз промърморих стеснително, че ще се радвам, ако купят билета, тя каза О.К. и пак звънна на онзи от "протокола" на ЦК на ДКМС. После ме пита имам ли си джобни за път, тук аз без замисляне казах "да", макар че по онова време даваха да се изнасят само по 30 долара, ако не ме лъже паметта. Крайно недостатъчно за пътуване повече от един ден. И така стартира пътуването, но екшъните тепърва започваха.

От книгата "За комсомола и младежта"


Трябваше да поддържам връзка по телефона с едно момче от служба "протокол" на ЦК на ДКМС, който трябваше да ми придвижи паспорта и да ми купи билет за самолета. Той каза "няма проблем" и така казваше всеки ден, като му звънях, до последния ден преди пътуването нямах още издаден паспорт. Отивам в 14 часа следобяда в деня преди пътуването в "протокола" на ЦК на ДКМС на ул. "Съборна" (сега средище на най-луксозните магазини), а момчето- един красавец, седи там се хили, заобиколен от някакви симпатични млади сътруднички, "ще отида да го взема" казва, "не се притеснявай, седни и изчакай". Накрая все пак отива до МВР, идва си към 16ч., взема един попълнен чек и ми казва запъхтян, "хайде сега да отидем долу до бюрото на "Балкан" да купим билет". Да, ама в бюрото на "Балкан" се смеят, "искате билет за утре?", "няма места, защо се сетихте чак сега?". Красавецът се притесни малко, те ни посъветваха да отидем в "австрийски авиолинии", които бяха в съседство. Отиваме в другата авиокомпания, там имаше билети, но 5 пъти по-скъпи. Ако един билет на авиокомпания "Балкан" до Виена струваше 100 долара, австрийците искаха 500 долара, доста пари за тогава. Трябваше да се смени чека с по-солиден. С "красавеца" изтичахме обратно до Централата на ДКМС, там секретар по международните отношения беше, доколкото си спомням, Калфин. За наше щастие още не беше си тръгнал от работа. Той смъмри момчето от протокола, че чак сега се е сетил да купува билета, който сега е скъп, но какво да прави, подписа новия чек за повече пари. Междувременно ме пита имам ли джобни пари, с които да пътувам до Австрия, аз заявих "30 долара", той се усмихна и ми каза "Австрия е скъпа страна, не сядай на ресторант, ако ти се допие бира- вземи си бира от супермаркета". Много добър съвет, както се оказа! И така, купихме билета с австрийски авиолинии, в последния момент. Е, нареди се, казах си и отидох да приготвям багажа. Да, ама не.

Отивам на следващия ден сутринта на летището, редя се на багажа, подавам билета за проверка и служителят ми казва "няма такъв полет тука". "Как така няма, този билет за какво е?", репликирам. "Австриците не летят оттук", добавя лаконично служителя. Аз почвам да се потя, питам ги "а откъде летят?", всички вдигат рамене, все пак едно младо митничарче се сети да ме посъветва да отида в офиса на "Австрийски авиолинии" в х-л "Шератон" и да ги питам откъде летят. Ама че работа... Взех бързо едно такси, "Москвич" и "летя" надолу по бул. "Ленин", сега "Цариградско шосе"... Стигам плувнал в пот до х-л "Шератон (сега "Балкан") и гледам един автобус на австрийците чака. "Спокойно", казват, "другарю, качвайте се в автобуса". "Ама къде е самолета?" питам аз. Разбра се, че ще се летим от Ниш до Виена, а до Ниш- с този автобус. Автобуст беше луксозен, отпуснах се, дадоха ни напитки и сандвичи. И така, стигнахме до летището в Ниш, но и там засечка. Оказа се, че това е ново летище, няма никакъв самолет и трябва да чакаме да дойде самолет от Виена да ни вземе. В автобуса се бях запознал е един българин от Израел, който не спираше да говори какви възможности има на Запад за такива като мен, дразнеше ме със надменноста си, после пихме бира, хапнахме на летището в Ниш и някак си отидоха 10-15 долара. Когато пристигнах на летището във Виена, отивам на автобуса от летището до центъра, питам има ли намаления за студенти, нямало. Отидоха още 5-6 долара за билет от летището до гарата. Хванах влака за Линц, имах предварително купени билети, пристигам към 23 часа в Линц, отивам в Брукнерхаус (тяхното НДК), където се вихри феста ARS Electronica. Организаторите ми казаха здравей, провериха в кой хотел съм, казаха ми "хващай такси, мятай багажа в хотела и идвай обратно на купона". Какво такси, аз имам само 10 долара. отидох си пеш до хотела, проснах се на спалнята и заспах. На следващия ден, ободрен от закуската (знае се, австриците имат страхотен хляб, масло, слами и сокове), отивам на събитията на феста, колеги ме канят на по бира, аз гледам ценоразписа на барчетата и не вярвам на очите си- Кока-кола- 20 шилинга (около 2 долара), бира- 30 шилинга (около 3 долара). А заплатите тогава в България бяха по 40-50 долара на месец. Но, в името на контактите, плащах тези бири и парите се стопиха още на първия ден. "Ама, че скъпа капиталистическа страна", мърморех. Домакините щяха да дават някакви командировъчни и хонорар, да, ама кога, кой ден? Оказа се, на третия ден, така че бях късметлия. Когато получих тези пари, набързо похарчих 100 долара за всякакави глезотии и австрийският капитализъм ми се видя вече по-привлекателен. А иначе хората бяхя много любезни и възпитани, редяха се чинно на опашки и не пререждаха, а ако отвориш карта на улицата, веднага се спира някой и пита "да помогна?". Такива любезности у нас рядко се случваха по това време, хората бяха изнервени, особенно в автобус 280 за Студентски град. Всичко нататък беше О.К., прибрах се благополучно, благодарих на другарката Ангелова и другаря Калфин за подкрепата. Това посещение беше важно за мен, не само заради контактите, но и защото тогава започвахме да организираме един подобен форум в България, който по-късно нарекохме "Компютърно пространство" и на който дълги години съм председател на Организационния комитет.

Следващите години имах възможността да отида няколко пъти на  Ars Electronica, по тяхна покана или на свои разноски. Поканиха ме да участвам и в Advisory Board на раздела Digital Communities.

https://ars.electronica.art/prix/files/2016/01/Ars_Electronica_Digital_Communities2004-2014_web.pdf .

в. "Студентска трибуна", 1990 г., в която има статия на автора за ARS Electronica
в. "Студентска трибуна", 1990 г., в която има статия на автора за ARS Electronica








































Сега е друго, колкото и да недоволстваме, сме доста по-близко до Запада, възможностите са повече, Австрия е достъпна и приятна страна, много българи я посещават за ски, работа или просто уикенд разходка. Австрийският шницел вече не е безбожно скъп, като се има предвид колко скъпи са някои ресторанти в София. Но в онези години Австрия беше "зад стената", една загадъчна и далечна страна. Но винаги е била страна на технологиите и изкуствата!

Росен Петков- 
Председател на Студентско общество за компютърно изкуство /СОКИ/ 
и преподавател в ТУ-София
rosen@scas.acad.bg

Wednesday, October 3, 2018

За площад "Славейков" и неговите книжари

Много хора са намирали своята книга на площад "Славейков" в София след като не са успяли в книжарниците или по Интернет. Много хора са прекарали живота си на пл. "Славейков", продавайки книги още като ученици или студенти и чак до стари години. За тези, които не са от София и не са любители на книгите да отбележим, че Площадът дълги години е средище на книжари и търсачи на традиционни и екзотични заглавия. До преди ремонта, който тече сега, ръждясалите сергии и протрити тенти показваха дългия живот на този уникален пазар на книги.

През годините на прехода много стари къщи се събориха, много апартементи се препродадоха и разчистиха, редица малки библиотеки се затвориха или "преобразуваха" и много от старите книги отидоха в чували на "Славeйков", а други- директно на вторични суровини. Така съдбата на старите книги понякога зависеше от способността на книжарите да я оценят и съхранят. Често хамалите, разчистващи мазета и тавани на продадени жилища, предлагаха чували с книги за по 10 стотинки на брой на книжарите и след като чуеха фрази от сорта на "това нищо не струва", "тези не ги търсят" ги хвърляха на вторични суровини или просто ги зарязваха на ул. "Граф Игнатиев" за да не ги носят повече. Но имаше и книжари "хиени", които бяха т.нар. "филтър" и причакваха хамалите и клошарите още на входа на площада и отбираха най-доброто, понякога намираха ценни книги, купуваха ги евтино и ги продаваха скъпо. Зедно с книгите често се носеха фотографии и други вещи, маркиращи нашата история. Разбира се, трябва да отбележим, че книгите са като хората, някои живеят кратко, други- дълго.

Книжарите на площада са патили хора. Те оцеляват на пек и студ, на порои, които често съсипват стоката, на ветроове, които събарят тентите. Книгите вечер трябва да се носят с колички до близките мазета или други помещения, които се използват са складове. На сутринта, отново трябва да се изкарат и подредят. И така, всеки ден! Често за това си има носачи, яки момчета, които бутат количките с книги. За да издържите на такава обстановка, често се налага да си пийнете, затова често мoже да се забележат бири до сергиите.

Спомням си един летен ден, когато с един от старите (и добри) книжари Васко бяхме ходили на битака рано сутринта и бяхме много уморени след това. Аз поседнах зад сергията по обяд, беше доста горещо и ненадейно сме заспали и двамата. Минало едно момиче, търсело си книга, дошло до сергията, но и било неудобно да ни събуди. Но не се сдържало и ни щракнало! И като всеки ученик, веднага публикувало снимката във "Видяно в София". Приятели я видяха и ми звъннаха, виж се, казват, къде си постнат. Ето я и въпросната снимка, вляво, както и линка. 😀

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=1971991426417941&set=gm.1628729987159988&type=3&theater&ifg=1

Второто издание на "Под игото" и първото
като книга (в същата 1894 г. излиза и
преводът на английски)
Но пък и аз съм имал случай да се позабавлявам. Васко е отишъл до склада за малко, аз стоя на сергията и идват две "любознателни" ученички. "Имате ли съкратен вариант на "Под игото"?", питат. "Колко съкратен", питам аз, "10, 20, 40 страници?". Те го взеха на сериозно и почнаха да дебатират. След като се посмях, обясних, че има един съкратен вариант и един пълен и че е добре да прочетат пълния, че романът е типичен бестселър, има любов, екшън, драма, забавни и  драматични случки... Купиха пълния вариант.

Спомням си един друг случай, хапвам сандвич и се разхождам по  ул. "Солунска", където също имаше сергии с книги. Понечвам да хвърля сандвича в едно от тротоарните кошчета за боклук и гледам, вътре хвърлена една книга. Книгата изглеждаше стара, добре подвързана в стара подвързия с плат и кожа. Бръкнах в кошчето и я извадих, оказа се първо издание на "Под манастирската лоза" на Елин Пелин, 1936г. Зарадван я пъхнах под мишницата и продължих да се разхождам. Един от продавачите, като ме видя с книгата, ме попита откъде съм я взел, казах му, от коша. А той разказа, че едни хамали, разчистващи тавани и мазета, са му я предлагали с други книги, но той не я взел, мислел, че не струва. Явно после те са я хвълили в коша, след като не е проявил интерес. Продавачат не пропусна да попита дали е скъпа, а аз, за да му дам урок да не се отнася така към книгите, му казах, че, да, доста скъпа е.  И наистина, книгата е интересна и е един от най-хубавите сборници с разкази на писателя. И беше първо издание! За съжаление, такава е съдбата на много книги, включително и емблематини.

Една от често търсените детски книги на 
пл. "Славейков", "Пинокио", 
с прекрасни илюстрации и твърди корици.
През ръцете на книжарите са минали много от нашите книги. Но това не ги прави еднакво компетентни. Някои разбират от книгите преди 1944г., други- от кнгите на социализма, трети- от езотерика, четвърти- само от приключенски. Някои книжари се развиват и стават все по-добри, други си знаят едно и също. Едни познават всички издания на някоя книга, всички преводи и веднага поясняват, да, тази е с твърди корици, в превод от еди кой си, издателство еди кое си, преводът е добър, добре е оформена, препоръчвам я... Други питат "това на кой беше?" и почват да звънят на колегите си да питат за заглавието. Някои са чели редица книги и препоръчват на клиентите нещо подходящо, други само казват- добра е книгата, купете я. Понякога се спират и млади хора, тинейджъри и е особенно приято да видиш, че искат да прочетат нещо специфично, на някой автор. През площада минават и чужденци, някои книжари знаят езици и свободно разговарят с туристите, други само ръкомахат. Някои са любезни с клиентите, други- грубички. Но всички имат една голяма заслуга- често спасяват книги и им дават нов живот!


Росен Петков- модератор на групи във Facebook 

Saturday, September 8, 2018

Как се купува нова антена за Радиото по времето на социализма


/една история, разказана ми от проф. Йордан Боянов, която ще се опитам да пресъздам по памет/

Проф. Йордан Боянов е един от създателите на българската електроника, с който имах честта да работя и от когото научих много. Ето една интересна и поучителна история, разказана ми от него, която е останала в съзнанието ми след доста години.

проф. Йордан Боянов, Wikimedia
Преди това нека кажа няколко думи как се запознах с Професора. Една вечер, около 1987г., по един от коридорите на Ректората на Техническия университет- София цареше мрак, някои лампи бяха изгорели и още не бяха ги подменили. Видях един възрастен човек, който се беше навел и търсеше нещо изгубено по пода. Попитах го какво, отговорът беше- монета, която е изпусната на пода. Намерихме монетата, оказа се някаква доста стара, не помня каква, но явно ценна и човекът ме покани да пием кафе в кабинета му. Прочетох на табелката на кабинета “проф. д.т.н. Йордан Боянов”. Така започна познанството ми с този изключителен човек, който после стана мой учител. Въпреки, че следвах “Изчислителна техника”, а Боянов беше в катедра “Електонна техника”, работихме по редица проекти и след завършването ми ме покани като преподавател в кат.”Електронна техника” на ТУ. Йордан Боянов беше многостранна личност, преподавател, учен, едновременно професионалист и радио-любител, експериментатор на нови технологии. Като главен редактор на списание “Млад конструктор” беше усетил бъдещето на микрокомпютрите (тогава “Правец 82”, “Правец 16”) и беше открил специална рубрика за алгоритми и програми за микрокомпютри, на езиците Бейсик и Паскал. През 1988 г. с него и Симо Лазаров публикувахме едни от първите в България обработващи и синтезиращи програми за електронна музика, за MIDI интерфейси и нотни редактори. Боянов беше доста властен човек, беше заемал важни постове в държавата- директор на радиоразпръскването в Министерството на пощите, телеграфите, телефоните и радиото, главен конструктор в слаботоковия завод „Климент Ворошилов“ в София, заместник-ректор на ВМЕИ (сега ТУ-София) и други. И така, да започнем интересната и поучителна история, която имах удоволствието да чуя и която предавам по памет след доста години, така че може да има неточности или дори грешки. Разказвал съм я на приятели и те винаги са ме съветвали да я напиша. Ето я написана.
РПС "Вакарел"

В началните години на социализма, след овладяването на властта, през 50-те години, започва работа по обновяването на радиоразпръскването в България и създаването на телевизията. Старите станции и антени от царско време не са достатъчни, а и поради липса на резервни части, някои спират или работят с намалена мощност. Между другото, една от емблематичните стари радиопредавателни станции е тази на Вакарел (като се минава по магистралата се вижда антената), проектирана и построена от специалисти на Telefunken през 1937г., с мощност 100kW.  Беше спряна през 2015г. след 78 години непрестанна работа!

През 50-те години проф. Боянов е командирован, заедно с един партиец (придружителят вероятно е и ченге) от другарката Цола Драгойчева, виден функционер на БКП и тогава министър на пощите, телеграфите, телефоните и радиото, в ГДР, да закупят нова антена за Радиото. “Отидохме при една фирма”, разказва проф. Боянов, “да получим предложение и онези ни казаха за антената една солена цена –милиони”. “Като чу сумата, за която трябваше да се подпише договор, партиеца (другият придружител) се поболя, влезна в болница и ме остави аз да подпиша, имал ми доверие, каза”. Естествено, при неправилно решение и профукани милиони “преводни рубли” (валута за разплащания между соц. страните) е щяло да има наказание и то сериозно. “Върнах се в хотела”, разказва Боянов, “и се чудя какво да правя, как да преценя цената в офертата. Реших да питам за съвет един стар продавач на електронни лампи, той имаше магазин в София. Звъня на бай Иван (за целите на разказа, името Иван е условно) и обяснявам, бай Иване, така и така, как да преценя тази антена толкова ли струва?”. А бай Иван отговаря: “Данчо, аз не мога да ти кажа дали струва толкова, но мога да ти кажа, че всяко устройство има един параметър, който е най-важен за цената. При локомотивите знам, че това е тонажа, при антените виж, може би е височината, килограмите и т.н.”. След този прост, но умен съвет на бай Иван, Боянов започнал да рови по каталозите и открил че, да, височината е едни основен параметър, който формира цената. Разгледал и други антени по каталози. “На следващия ден”, разказва Боянов, “отивам във Фирмата и казвам, антената не струва десет милиона преводни рубли (примерно), а осем”. Немците се направили на обидени, казали че нямат повече време за преговори и че се готвят за някакво изложение. Боянов се върнал в хотела смутен, дали е постъпил добре с пазарлъка. Минали дни, Фирмата не се обажда. Но през последния ден от пребиваването му в Германия, немците го извикали и подписали за редуцираната цена. Заради спестените пари на държавата, Цола Драгойчева наградила Йордан Боянов с орден и две заплати. Така благополучно завършило това договаряне.

Тази история ни показва три важни извода: Първо, когато се проектира нещо и искате да знаете колко би струвало ориентировъчно, намерете най-важните ценообразуващи параметри, оставете подробностите, вижте зависимостта на един-два параметъра върху цената. Второ, не се притеснявайте да питате експерти, дори и ако са косвено свързани с темата и направете сравнителен анализ. Трето, бъдете креативни, не се предавайте, мислете как да прецените едно предложение, дори и когато нямате лесна информация за подобни продажби!

Росен Петков- 
преподавател в Технически университет-София и 
Технологично училище по електронни системи