Сега се пътува лесно, има всякакви полети, може да видите много тинейджъри и младежи, постващи в социалните мрежи снимки от Карибите, Бахамите, Япония или Мексико. Но през 1989 година не беше така. Макар и да имаше някакъв полъх от перестройката, 10 ноември още не беше дошъл и Политбюро, начело с другаря Тодор Живков, си управляваше. Нямаше международни паспорти, трябваше разрешение (изходна виза) от МВР за да се излезе, която се даваше трудно за капиталистическа страна. И на мен ми се случи едно пътуване до Линц, Австрия, което се превърна в история, достойна да бъде разказана.
Имах покана да отида на фестивала Ars Electronica, в Линц, Австрия. Бяха харесали мои компютърни графики и ме поканиха, като ми осигуряваха хотел и хонорар. Участвах и в едно от събитията там. Фестивалът е един от най-старите и най-големи събития в света в областта на електронните, по-късно наречени дигитални изкуства. Но проблемът беше как да пътувам, как да излезна от страната? Тогава страните се деляха на социалистически т.е. наши и капиталистически, т.е. вражески. В Източна Европа царуваше социализма, който го чакахме да прерасне в комунизъм (или да се срути, както и стана малко по-късно), в Западна Европа се бе разположил щастливо капитализма, който ни се фукаше с "Форд", "Сименс", шоколадите "Toblerone" и дънките, които межехме евентуално да си купим от "Кореком" магазините, ако родителите ни имаха скатан някой долар (те работеха само с долари). Да отидеш от соц-а в кап-а изобщо не беше лесна работа.
За да минеш "през стената" трябваше да ти издадат служебен паспорт от някоя държавна институция. Отделно имах нужда от помощ за пътя, тогава лева се обезценяваше с всеки месец. Бях студент във ВМЕИ "В.И.Ленин" (малко по-късно преименуван на "Техническия университет- София"), казах си, ще ми помогне ДКМС-то (младежката организация на БКП), те работят със студентите. Отивам при секретаря на ДКМС в ТУ тогава (който сега работи в САЩ), показвам поканата. Той погледна, пита за какво е, тогава малцина четяха добре английски или немски (руският беше на почит), обясних за какво е, той каза, че е трудна работа и ми пожела приятен ден и да търся другаде. Отидох и до Техническите съюзи (Дом на техниката) на ул. "Раковски", но те ме смъмриха, че нося някакъв текст на английски и немски, кой можел да е сигурен какво пише вътре (?) и ми пожелаха успех, но не си мръднаха пръста да помогнат (а и не можаха да прочетат поканата). Почти се бях отчаял, фестивала наближаваше и реших да мина през Студентския дом на културата, на пл. "Народно събрание" 10, където се помещаваше Съвета на студентите. Това беше ръководният орган на ЦК на ДКМС за всички студенти. Председател на Съвета на студентите беше другарката Ангелина Ангелова. В Студентския дом на културата (сега Национален студентски дом) имаше червени килими по стълбите, персийски - по коридорите, хладилници "Мраз" и цветни телевизори "Търново" (тогава лукс). След охрана и секретарки почуках на вратата на другарката Ангелова (на която и казвахме "Каката"), беше красива жена на около 40 и нещо, с властна походка и жестове. На 8-ми декември седеше от дясната страна на Тодор Живков, имаше служебен автомобил "Лада" и даваше наставления на шофьора си как да паркира на пл. "Народно събрание". Жълтите павета тогава бяха забранени за частни коли, а и по принцип колите си бяха малко, така че да ти дават инструкции, на празен площад, как да паркираш... сигурно не му е било лесно на шофьора.
 |
| пл. "Народно събрание" през социализма, |
 |
| др. Тодор Живков пее заедно с комсомолки. |
 |
| От книгата "За комсомола и младежта" |
Трябваше да поддържам връзка по телефона с едно момче от служба "протокол" на ЦК на ДКМС, който трябваше да ми придвижи паспорта и да ми купи билет за самолета. Той каза "няма проблем" и така казваше всеки ден, като му звънях, до последния ден преди пътуването нямах още издаден паспорт. Отивам в 14 часа следобяда в деня преди пътуването в "протокола" на ЦК на ДКМС на ул. "Съборна" (сега средище на най-луксозните магазини), а момчето- един красавец, седи там се хили, заобиколен от някакви симпатични млади сътруднички, "ще отида да го взема" казва, "не се притеснявай, седни и изчакай". Накрая все пак отива до МВР, идва си към 16ч., взема един попълнен чек и ми казва запъхтян, "хайде сега да отидем долу до бюрото на "Балкан" да купим билет". Да, ама в бюрото на "Балкан" се смеят, "искате билет за утре?", "няма места, защо се сетихте чак сега?". Красавецът се притесни малко, те ни посъветваха да отидем в "австрийски авиолинии", които бяха в съседство. Отиваме в другата авиокомпания, там имаше билети, но 5 пъти по-скъпи. Ако един билет на авиокомпания "Балкан" до Виена струваше 100 долара, австрийците искаха 500 долара, доста пари за тогава. Трябваше да се смени чека с по-солиден. С "красавеца" изтичахме обратно до Централата на ДКМС, там секретар по международните отношения беше, доколкото си спомням, Калфин. За наше щастие още не беше си тръгнал от работа. Той смъмри момчето от протокола, че чак сега се е сетил да купува билета, който сега е скъп, но какво да прави, подписа новия чек за повече пари. Междувременно ме пита имам ли джобни пари, с които да пътувам до Австрия, аз заявих "30 долара", той се усмихна и ми каза "Австрия е скъпа страна, не сядай на ресторант, ако ти се допие бира- вземи си бира от супермаркета". Много добър съвет, както се оказа! И така, купихме билета с австрийски авиолинии, в последния момент. Е, нареди се, казах си и отидох да приготвям багажа. Да, ама не.
Отивам на следващия ден сутринта на летището, редя се на багажа, подавам билета за проверка и служителят ми казва "няма такъв полет тука". "Как така няма, този билет за какво е?", репликирам. "Австриците не летят оттук", добавя лаконично служителя. Аз почвам да се потя, питам ги "а откъде летят?", всички вдигат рамене, все пак едно младо митничарче се сети да ме посъветва да отида в офиса на "Австрийски авиолинии" в х-л "Шератон" и да ги питам откъде летят. Ама че работа... Взех бързо едно такси, "Москвич" и "летя" надолу по бул. "Ленин", сега "Цариградско шосе"... Стигам плувнал в пот до х-л "Шератон (сега "Балкан") и гледам един автобус на австрийците чака. "Спокойно", казват, "другарю, качвайте се в автобуса". "Ама къде е самолета?" питам аз. Разбра се, че ще се летим от Ниш до Виена, а до Ниш- с този автобус. Автобуст беше луксозен, отпуснах се, дадоха ни напитки и сандвичи. И така, стигнахме до летището в Ниш, но и там засечка. Оказа се, че това е ново летище, няма никакъв самолет и трябва да чакаме да дойде самолет от Виена да ни вземе. В автобуса се бях запознал е един българин от Израел, който не спираше да говори какви възможности има на Запад за такива като мен, дразнеше ме със надменноста си, после пихме бира, хапнахме на летището в Ниш и някак си отидоха 10-15 долара. Когато пристигнах на летището във Виена, отивам на автобуса от летището до центъра, питам има ли намаления за студенти, нямало. Отидоха още 5-6 долара за билет от летището до гарата. Хванах влака за Линц, имах предварително купени билети, пристигам към 23 часа в Линц, отивам в Брукнерхаус (тяхното НДК), където се вихри феста ARS Electronica. Организаторите ми казаха здравей, провериха в кой хотел съм, казаха ми "хващай такси, мятай багажа в хотела и идвай обратно на купона". Какво такси, аз имам само 10 долара. отидох си пеш до хотела, проснах се на спалнята и заспах. На следващия ден, ободрен от закуската (знае се, австриците имат страхотен хляб, масло, слами и сокове), отивам на събитията на феста, колеги ме канят на по бира, аз гледам ценоразписа на барчетата и не вярвам на очите си- Кока-кола- 20 шилинга (около 2 долара), бира- 30 шилинга (около 3 долара). А заплатите тогава в България бяха по 40-50 долара на месец. Но, в името на контактите, плащах тези бири и парите се стопиха още на първия ден. "Ама, че скъпа капиталистическа страна", мърморех. Домакините щяха да дават някакви командировъчни и хонорар, да, ама кога, кой ден? Оказа се, на третия ден, така че бях късметлия. Когато получих тези пари, набързо похарчих 100 долара за всякакави глезотии и австрийският капитализъм ми се видя вече по-привлекателен. А иначе хората бяхя много любезни и възпитани, редяха се чинно на опашки и не пререждаха, а ако отвориш карта на улицата, веднага се спира някой и пита "да помогна?". Такива любезности у нас рядко се случваха по това време, хората бяха изнервени, особенно в автобус 280 за Студентски град. Всичко нататък беше О.К., прибрах се благополучно, благодарих на другарката Ангелова и другаря Калфин за подкрепата. Това посещение беше важно за мен, не само заради контактите, но и защото тогава започвахме да организираме един подобен форум в България, който по-късно нарекохме "Компютърно пространство" и на който дълги години съм председател на Организационния комитет.
Следващите години имах възможността да отида няколко пъти на Ars Electronica, по тяхна покана или на свои разноски. Поканиха ме да участвам и в Advisory Board на раздела Digital Communities.
https://ars.electronica.art/prix/files/2016/01/Ars_Electronica_Digital_Communities2004-2014_web.pdf .
 |
| в. "Студентска трибуна", 1990 г., в която има статия на автора за ARS Electronica |
 |
| в. "Студентска трибуна", 1990 г., в която има статия на автора за ARS Electronica |
Сега е друго, колкото и да недоволстваме, сме доста по-близко до Запада, възможностите са повече, Австрия е достъпна и приятна страна, много българи я посещават за ски, работа или просто уикенд разходка. Австрийският шницел вече не е безбожно скъп, като се има предвид колко скъпи са някои ресторанти в София. Но в онези години Австрия беше "зад стената", една загадъчна и далечна страна. Но винаги е била страна на технологиите и изкуствата!
Росен Петков-
Председател на Студентско общество за компютърно изкуство /СОКИ/
и преподавател в ТУ-София
и преподавател в ТУ-София
rosen@scas.acad.bg
No comments:
Post a Comment