Историята на една кутийка за пудра и Балканските Ротшилд

Понякога може да научите много интересни и любопитни факти дори от една дребна кутийка за пудра, ако внимателно я разгледате като артефакт. Преди време ми попадна една такава винтидж хартиена кутийка за пудра, от около 1920-те.

Кутийка на пудра, около 1920-те, произведена от Братя Арие в София

Обърнах долната страна и прочетох, Poudre de Luxe Mignolia, Parfumerie MIGNOT-BOUCHER, Paris. Кутийката е луксозно оформена, направена от картон, с леко сферичен (издут) капак, картонът е облепен с литографски отпечатани изображения. Релефността на печата и използването на златиста боя също допринася за красивия вид на кутийката. Възможно е и ръчно дорисуване на елементи на капака с цел релефност на изображението. Отпечатването на облепващите картона изображения вероятно е във Франция, но би могло да е в някои от литографиите тук. Интересното обаче е написаното отдолу, "Made in Bulgaria", което привлече вниманието ми.

Дъно на кутийка за пудра "Миньо-Буше", произведена от Братя Арие в София

В днешно време, при известни умения за търсене в Интернет, човек може да получи бързо търсената информация. Оказа се, че кутийката с пудра е производство на братя Арие, едни от най-богатите и предприемчиви българи преди 1944 г., създали фабрика за козметични продукти. Оказва се, че не само тяхната индустриална и търговска дейност са интересни, но и романтичният произход и трагичния завършек на клана Арие [Holocaust Museum 2021]  [Коен 2015]. 

В 18-ти век фамилията е живеела във Виена. За тяхното преместване в България  съществува една легенда, разказана на сайта на Самоковската библиотека [Библиотека Самоков 2018]. Един от младежите на Фамилията бил много красив. Разхождайки се по улиците на Виена, бил срещнат от самата Жозефина, която наредила на охраната да го приберат в Двореца. Тази загриженост не се харесала на Императора и той изгонил семейството, което се пренесло във Видин към края на 18 век. Заради къджалийските смутни времена, семйството отново се преселва в Самоков. Там изграждат две къщи и Синагога, Едната къща, запазена и до днес, е перлата на Самоков, Сарафската къща. В Самоков семейство започва търговия и финансови (сарафски) дейности, още преди Освобождението е известен интересът им към производството на етерични масла. 

Сарафската къща в Самоков

 

В началото на 20-ти век Фамилията вече живее в София, като построяват фабрика за козметични продукти на ул. „Мария Луиза“ 58, до известния през 40-те години хотел „Савоя“, която фабрика носи романтичното име „Жермандре“. [Коен 2015]. През 1916 г. Арие купуват и една от първите козметични френски фирми Mignot-Boucher, създадена през 1818 г., като на някои от продуктите е преведена като "Миньо-Буше" [Mignot-Boucher 2013]. Името Germandree идва от растението с това име. Известни във Франция марки пудри започват да се произвеждат в България. 

Гравюра от френски вестник на витрина на парфюмериен магазин на Миньо.

 

Ранна картонена кутийка пудра Germandree на Mignot-Boucher, Paris, началото на 20-ти век. Мотото под ароматното растение Жермандре е "Колкото повече те гледам, толкова повече те обичам" [Mignot-Boucher 2013]

Семейството има роднини във Франция, Испания и Румъния и се радва на просперитет през 1920-те и 1930-те години. Един от младежите е имал луксозен Мерцедес с червена кожа и често е разхождал с него софийски красавици. Повечето от Арие завършват Френския или Американския колеж, говорят по няколко езика. Стават меценати и помагат на много хора от областта на изкуството, участват в редица благотворителни кампании. Не случайно добиват прозвището Балканскките Ротшилд [Коен 2015]. Това е и времето на еманципиране на българката, започва носенето на европейски облекла, използването на козметика, дори организирането на конкурси по красота.

Първата "Мис България", г-ца Люба Йоцова, преди това също е имало конкурси по красота

Но семейството подценнява опасността от политиката на репресии срещу евреите, подкрепена и от създадените "Закон за защита на държавата" и през 1942 - "Комисарство по еврейските въпроси" и остава в България. Опитват се да се задържат на пазара, въпреки икономическите санкции, има опаковки със задължителното упоменване, че са произведени от евреи. Вместо обаче да поставят този отблъскващ (но изискващ се) надпис на опаковката, намират начин да поставят еврейската звезда като орнамент.

 

Снимка от колекцията на United States Holocaust Memorial Museum, https://collections.ushmm.org/search/catalog/irn515252 . Еврейската звезда и унизителния задължителен (по закона) надпис "Е.П. - еврейско производство" са стилизирани по такъв начин, че изглеждат като лого.

Започват репресии срещу Фирмата, но влиза и зловещ сценарий за показна разправа. Двама от фамилията, Леон Арие, 56-годишен, и неговия племенник Рафаел (Руфи), 36-годишен са арестувани за спекула, осъдени на смърт и спешно екзекутирани [Коен 2015]. Аферата е известна като "сапунената афера", защото са осъдени за спекула със стратегически продукт-сапун. Не помага дори опита на по-големия брат Исак, който познава Царя лично и се опитва да се срещне с него. Цар Борис III изпраща секретаря си и чрез него се оправдава, че имало натиск от Берлин и нищо не можело да се направи. На излизане от Двореца Исак Арие получава удар и умира две години по-късно. А когато една от сестрите на Рафаел отива да занесе храна в Затвора (защото осъдените на смърт не са ги хранели), получава като гръмната следния отговор: "Нямат вече нужда от ядене – обесиха ги“ [Коен 2015] . След този тежък удар по фирмата и живота на собствениците, Фамилията се разпръсква по различни краища на света.

Кутийка на пудра, около 1920-те, произведена от Братя Арие в София, поглед отстрани

Така трагично завършва историята на клана Арие, но създадените от тях продукти остават и впечатляват с изискания си дизайн и както е известно, от многобройните награди от международни изложения, впечатляват и с качеството си. А показаната хартиена кутийка за пудра е един романтичен спомен за тях и за българската козметична индустрия от преди Войната.

Росен Петков- изследовател на печатни артефакти

rosen@scas.bg

Литература:

Библиотека Самоков: Сарафската къща- чудната история на семейство Арие // Общинска библиотека "Паисий Хилендарски" гр. Самоков, 2018, https://www.samokovlib.com/sarafskata-kushta/ (посетено на 28.06.2021)

Mignot-Boucher 2013: Compactstory, The History of Mignot-Boucher Perfumer - The Powder Puff and Germandrée// Blogger.com, http://collectingvintagecompacts.blogspot.com/2013/06/mignot-boucher-powder-puff-and.html (visited on 28.06.2021)

Holocaust Museum: Mignot-Boucher face powder box marked Rachel with an excise label // United States Holocaust Memorial Museum, https://collections.ushmm.org/search/catalog/irn515245, (посетено на 28.06.2021)

Коен 2015: Коен, Леа, Жестокият край на Балканските Ротшилд // "ПЛОЩАД СЛАВЕЙКОВ", 2015, https://www.ploshtadslaveikov.com/zhestokiyat-kraj-na-balkanskite-rotshild/
(посетено на 28.06.2021)

Трите легендарни романа на Димитър Димов- "Поручик Бенц", "Осъдени души" и "Тютюн"

Димитър Димов е създател е на три емблематични романа, обичани и четени от много хора по света- "Поручик Бенц", "Осъдени души" и "Тютюн".

Димитър Димов е професор по анатомия на гръбначните животни, но очевидно по призвание е талантлив писател и познавач на човешката душа. И в трите романа той създава герои, чиято душа бушува на фона на драматични исторически събития. А няма по-добър повод героите да разкрият тъмните и светлите си страни при критични обстоятелства.

Много се е писало за Димов и неговото творчество, особено за изучавания и четения "Тютюн". Нека обаче сега да оставим настрана биографичните аспекти на писателя, критическите анализи на неговите творби и да се опитаме да разгледаме първите издания на тези три емблематини книги като артефакти.

"Нищо не вдъхва по-силна воля за живот, нищо не събужда по-силно инстинкта за самосъхранение от образа на жената, която обичаме" [Поручик Бенц 1938, с. 246]. 

Корица на първото издание на "Поручик Бенц", 1938 г.

Романът "Поручик Бенц" е замислен още през студентските години на писателя. Написаните в Бургас ръкописи, изпратени до в. "Литературен глас" на Димитър Митов не получават отговор, но Добромир Чилингиров (син на Стилян Чилингиров) издава романа в края на 1938 г., в тираж 1000 броя. Хартията е обикновена дървесинна, корицата- семпла. Фаталната жена, самоубийственото поведение и увлечението на поручик Бенц, отдалечаването от традиционната народностна/местна тематика, психилогизма на действията правят романа особенно и нетрадиционно произведение. Именно за това "Поручик Бенц" е атакуван от лявата критика и недолюбван по времето на социализма. Постепенно, заедно със следващите романи, той придобива популярност. 

Първо издание на "Осъдени души", 1945 г.

"— Само християните ли могат да приемат смъртта спокойно? — попита Фани.

— Да, само християните — фанатично потвърди той. — А истински християни са ония, които се жертвуват, за да спасят други… казвам, други, но не един! Това е ядката, неразрушимата и вечната същност на християнството. Ние сме дошли тук, за да я приложим. А вие?… Заради любовта си? Но да обичаш само един човек и да забравиш заради него другите, за нас това е егоизъм! Любовта, знаете за кое чувство говоря, е нещо съвсем лично, съвсем противоречащо на монашеската етика, съвсем недопустимо за нас. Тя е удоволствие, порив към земния живот, страст… и в тоя смисъл егоизъм!… Онази вечер вие ме прикрихте с тялото си от куршумите на анархистите, но не искахте ли да ме спасите само за себе си? Бихте ли направили същото за някого другиго? Ето, затова аз наричам за себе си любовта егоизъм. Това е, разбира се, чисто наш монашески възглед, който не бива да ви смущава, що се отнася до отношенията ви към другите хора. Ние се придържаме към него, за да служим по-добре на бога.

Той замълча. Погледите им се срещнаха отново всред това мълчание. Фани се усмихна тъжно, без гняв. Съзна само, че помежду, им продължаваше да зее вечната пропаст, която нищо не можеше да изпълни. Но съзна също, че и той се измъчваше тайно под неясната логика на мислите си, под жестокото противоречие между аскетизма и мигновеното чувство, което го бе овладяло преди малко. Дойде й наум, че преди да стигне сегашната йерархия в ордена си, той бе минал през всички степени на йезуитското образование, което развива гъвкавостта на интелекта до крайност. Той бе изучавал философия, теология и медицина, владееше изтънчено похватите на диспута, имаше практиката на семинарни упражнения, но сега — защото бе разстроен, защото се измъчваше — попадна изведнъж в мъгливи силогизми, в банални обяснения, които можеха да събудят у Фани само съжаление. Той бе смутен и като че усещаше нещо в самата действителност, което не можеше да бъде превъзмогнато от разума и чувството му. В мълчанието, което последва, той може би мислеше пак за оная нощ, когато тя го прикриваше с тялото си от дулата на пушките. Дали това можеше да се нарече егоизъм… егоизъм от каквото и да било гледище?" [Осъдени души 1945, с. 271] 

"Осъдени души", издаден през 1945 г. е резултат от натрупаните впечатления и емоции на Димитър Димов от срещата му с Йезуитския орден по време на специализацията му в Испания през 1943-1944 г. Фани Хорн, както и Елена от "Поручик Бенц" са образът на фаталната жена. Първото издание е с твърди корици, но с не много качествена дървесинна хартия, без илютрации. Носи белезите на печатните издания по време и след войната, когато се влошава качеството на печат.

 

Корица на първото издание на "Тютюн", 1951 г.

Корица на второто издание на "Тютюн", 1953 г.

Илюстрация от второто издание на "Тютюн", художник Никола Мирчев

"Тя го гледаше спокойно, невъзмутимо, скрита зад бронята на цъфтящото си, добре гледано здраве и равновесието на нервите си, което скандалът не можеше да засегне. Само в кафените й очи светеше някакво иронично злорадство, сякаш изпитваше наслада да го вижда така смазан и унизен. Сега тя бе в апогея на своята жизненост, на своята съблазън и красота. Синкавочерната й коса бе гъста и буйна, лицето й сияеше с гладкостта на слонова кост, а в движенията на тялото й прозираше някаква котешка пъргавина. От цялото й същество лъхаше самодоволство, способно да живее чрез себе си и за себе си. Тя се беше превърнала в красиво и съвършено произведение на света, в който човек се издигаше, ограбвайки другите." [Tютюн 1951]

Романът "Тютюн" има две версии, първото издание от 1951 г. е без партизантската нишка, в тираж 4000 броя. Първото издание се "изпарява" по книжарниците, наградено е с Димитровска награда, но "приятелски" критикувано от Вълко Червенков, допълнено с партизантското движение и преиздадено  (второ издание) през 1953 г. И двете издания са подобни като дизайн, твърди жълти корици с илюстрация, първото е с по-некачествена хартия, второто- бяла хартия и илюстрации в текста. Художественото оформление на корицата на първото издание е от Илия Петров и Борис Ангелушев. На второто издание художникът е Никола Мирчев. Второто издание носи белезите на все още добрия печат от времето на сталинизма след Войната (50-те). След края на 50-те отново настъпва упадък в печатането на книгите, преминава се към по-достъпни и по-евтини отпечатвания в големи тиражи. Любопитен факт е, че Невена Коканова е предпочетена пред жената на писателя, Лена Левчева (и двете участват на кастинг), за ролята на Ирина във филма "Тютюн".

Отляво надясно - първото издание на "Поручик Бенц", "Осъдени души", "Тютюн" и второто издание на "Тютюн"

 Емблематични романи, които си струва всеки да прочете.

Росен Петков - изследовател на книгата като артефакт

rosen@scas.bg

Литература:

Поручик Бенц 1938: Димов, Д., Поручик Бенц // Д. Чилингиров, София, 1938 (на корицата 1939)

Осъдени души 1945: Димов, Д., Осъдени души // Хемус, София, 1945

Тютюн 1951: Димов, Д., Тютюн // Народна култура, София, 1951