Издателят Георги Сава Раковски

В следващите редове ще разкажем за някои от най-емблематичните първи издания на Георги Сава Раковски, за интересните старопечатни книги, които той е написал и издал, както и за някои малко известни или непознати до сега факти за тези издания. 

Познаваме Георги Стойков Раковски (или още известен като Георги Сава Раковски) като основоположник на организираната национално-революционна борба за освобождeнието на България, като писател, поет, етнограф и историк. Едва ли си даваме сметка, че през своите само 46 години живот, в колко много начинания е участвал Раковски, на колко много места е бил и с колко много хора се е срещал! Кръстен при раждането си, на 14 април 1821 г., като Съби Стойков Попович, Раковски е роден в известния с многото видни възрожденци Котел. Майката на Раковски е сестра на видния капитан от руската армия Георги Мамарчев, който освобождава Сливен и Котел през Руско-Турската война от 1828-1829 г. Отказвайки да се подчини на Руското командване след Одринския мир през 1829 г., Мамарчев е арестуван, ордените са му отнети, а след Велчовата завера по-късно е заточен на остров Кония и после на Самос, владение на котленския фанариот и бей Стефан Богориди и управляван от котеленеца Гаврил Кръстевич. Животът на капитан Георги Мамарчев оказва голямо влияние на Раковски и той сменя първото си име в негова чест, а фамилията Раковски идва от родното място на баща му, сливенското село Раково. За Георги Мамарчев, Раковски говори обстойно в Приложението (Замечания) на "Горски пътник", 1857 г. 

Снимка на Раковски от 1863 г., от книгата "Г.С.Раковски, по случай 50 г. от смъртта му", 1917 г.

За да добием кратка представа за бурния му живот, нека споменем няколко събития от него. През 1834 г. Раковки учи в Карлово при видния възрожденски учител Райно Попович, през 1837 г. учи в Цариград, където под влияние на Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и Сава Доброплодни се включва с борабата за църковна независимост [Трайков 1974]. Прочел нещо от Венелин и добре запознат с дейността на Априлов, когото цени високо, Раковски се въодушевява от героичните усилия на отец Неофит Бозвели - да повдигне България против гръцките владици и да извоюва българска йерархия. "О Боже мой, ще дойде време да се освободим от тия светогасители и презрители на нашия народ!", провиква се той в писмо от 1839 г. до учителя си Райно Попович [Арнаудов 1929]. През 1841 г. заминава от Цариград за Браила, може би за да избегне реакцията на видния котленец в Цариград Стефан Богориди, който може би се е готвел да накаже непослушния младеж и който е давал достъп до своя дом на Раковски [Арнаудов 1929]. Скоро Раковски добива голяма популярност сред емигрантите в Браила, групира всички размирни елементи и влиза в преговори с гръцкото тесало-епиротско дружество, което имало нареждане за съвместно действие на гърци и българи в Румъния. Бунтът е разкрит и стартира по-рано, водят се неравни сражения срещу коменданта на гарнизона, дружината е разбита, а по-късно Раковски сам се предава. Заради участието си в бунта е осъден на смърт, заради гръцкия си паспорт обаче е предаден на гръцките власти за изпълняване на присъдата, но успява да избяга с помощта на гръцкия посланник в Цариград (който е симпазтизирал на Бунта) и отива в Марсилия. След година и половина се завръща в Котел, където е наклеветен заедно с баща си и затворен да излежава три години в Цариградски затвор, между 1845 и 1848 г. След освобождаването им, Раковски остава в Цариград (а баща му се прибира в Котел), става адвокат, после бизнесмен и дори се сприятелява с висши турски чиновници, с които прави общ бизнес. "Познал бях многи чиновници турци, даже и няколко от министров, кои... подпомагаха ми на моя работи, за да се ползувам нещо, като крадяха и тий от царския приходи... За малко время аз добих доволно количъство и, оставил адвокатское пъприще, почнах да купувам десетини и други беглици от Министерство на финанция". За известно време дори събира данъците от Узунджовския и Пловдивския панаири [Арнаудов 1929]. Въодушевен от навлизането на Руски войски в България през 1854 г., Раковски броди с чета в Стара планина, след което започва да пише и "Горски пътник". После се премства в Букурещ, след това в Молдова, после в Одеса и през 1860 г. - в Белград. Тъкмо тогава на сръбския престол се е възкачил княз Михаил Обренович, който се носи с мисълта да отхвърли турската опека (в Белград още стои турски гарнизон от 3-4 хиляди души) и да издигне Сърбия до стожер на една балканска федерация. Раковски намира момента благоприятен за една военна акция, която да използува външни и вътрешни усложнения в Турция, - и в края на 1861 г. изработва своя "План за освобождението на България" [Арнаудов 1929]. През 1962 г. създава Първата българска легия, до лятото на 1862 г. в Белград "народният войвода" Раковски разполага с отбран отряд от 600 до 800 души. Легията завършва печално: тя трябва да бъде разтурена, преди да се прехвърли в България, - понеже Сърбия е постигнала вече своята цел и нейните искания са били признати на Цариградската конференция. Раковски не остава със скръстени ръце, започват усилия за обединяване на христианските народи в Империята. Но виждайки другите цели на гръцката и сръбската държава, Раковски се завръща в Букурещ, където, използвайки своя престиж, дава инструкции на четите на Хаджи Димитър, Панайот Хитов и други формирования. Умира през 1867 г. в Букурещ, от туберколоза. Както се вижда, животът на Раковски, динамичен и пълен с разнообразни идеи и начинания е като филм- ту революционер, ту издател, понякога изследовател, понякога организатор и идеолог. 

Но една от най-интересните му дейности е писателската и издателската, където той се проявява като историк, етнограф и будител на българския народ. Той е просветител по примера на Априлов, Фотинов, Бозвели. Лишен от възможност да работи систематично, да бъде специалист в истинския смисъл на думата, той се впуска смело в най-рискови хипотези, които отстоява със завидно упорство, а някои от неговите съчинения стават особено популярни още тогава. 

"Откак става емигрант (1855) и до края на дните си (1867) Раковски неуморно работи с перо в ръка, като един от най-енергичните и влиятелни писатели на епохата си. Покрай всички грешки и заблуди, у него има и забележителни прозрения, подсказани от великата му любов към род и отечество. Публицистиката, науката, памфлетът, литературата му дължат твърде много, и ценното, което запазва завинаги стойността си, заслужва да бъде грижливо подчертано, наред с по-слабото, добило в даден исторически момент, в най-оживената фаза на Възраждането ни, своето актуално значение" [Арнаудов 1929].

Нека проследим някои от по-интересните и важни издания на Раковски.

През 1856 г. Раковски издава в книгопечатницата на Д-р Данаил Медакович в Нови Сад първата си книжка "Предвестник горского пътника" състояща се само от 17 стр., която е компилация от статии, илюстрации и стихотворения, има образно казано, два раздела, публицистичен и стихотворен. Съдържанието му сочи както поетично-книжовните настроения на Раковски, така и неговите политически възгледи [Динеков 1938]. "Предвестникът" съдържа, една статия върху събитията през време на Кримската война, една сатира върху турската управия, една сатира върху просветата в Турско и две елегии: "Отлъчие от България еднаго разпалената родолюбца българина в лето 1853" и "Спомен месторождения.". През 1857 г. в същата печатница е отепечатан "Горски пътник", едно от най-известните произведения на Раковски. 

Заглавна страница на "Горски пътник", 1857 г.

"Като оставим настрана малката поема-идилия на Найден Геров от 1845 г., Стоян и Рада, която, въпреки ценни за времето си качества, не намира ехо между читатели и писатели и бива забравена дори от самия си автор, първият значителен опит у нас за поема из народния живот представя "повествователния спев" на Раковски от 1857 година: Горски пътник" [Арнаудов 1918]. Сам Раковски пише доста подробно за значителните си усилия за написването на книгата, за първия и втория вариант и за това доста се е писало в нашата изследователска литература. Много интересни са Бележките към "Горски пътник" накрая, т.е. "Замечания первьiя части Горского пътника". 

Замечания (Бележки) към "Горски пътник", 1857 г.

"Бележките" (Замечания) на "Горски пътник" са почти половината книга, от 161 стр. до 288 ст. и съдържат редица любопитни факти и разсъждения на Раковски. На страница 165 е разказана историята за изгарянето на старобългарски книги по инициатива на Търновския митрополит, както и намерени книги в село Тича [Петков 2012]. Тази недоказана история е може би отмъщението на Раковски върху Търновския митрополит за причинените вреди върху него и баща му (вкарването в затвора). Да изгориш книги, това е едно от най-големите престъпления. За тази теза Раковски се влияе от Венелин и други предания за съществуващата в Търново библиотека от времето на Второто българско царство. Повече за тази история може да прочетете в [Трифонов 1917]. На страница 172 се разказва за поверията за змейове, самодиви, духове. Страница 203 разказва за преселението на българите от Волга, стр. 209 за корупцията при избор на владици в гръцката църква, на страница 224 се говори за безчестието на Еленските чорбаджии. За кап. Георги Мамарчев (брат на майка му и известен офицер от руската армия по време на Руско-Турската война от 1829 г.) Раковски посвещава над 10 страници, започвайки от 232. Любопитна е историята, че Султан Махмуд отпуска на заточеника капитан Мамарчев 1500 гроша на месец, допуска и съпругата му да го посещава. Но, според Раковски, фанариота Богориди и други завистливи българи се намесват и рентата на Мамарчев е спряна и той преместен на о. Самос, собственост на Богориди. На стр. 256 се разказва за Султан Баязид, завладял България и за други исторически личности от османското владичество. С една дума, "Замечанията" са ценен извор на факти, предания и атмосферата на онова време. Книгата е формат осминка, VI+7+288 стр., шрифтoве гражданска кирилица, около 11 пункта (по съвременните стандарти), хартията е памучна валцована, финна, с меки корици. На обратната заглавна страница има надпис "Ум царува ум робува", в началото и накрая има орнаменти. 

"Наколко речи о Асеню первому...", 1860 г.

През 1858 г. Раковски приготвя в Одеса книгата си "Няколко речи о Асеню първому, великому царю бьлгарскому и сину му Асеню второму". Но цензурата не одобрява отпечатването й, понеже в нея се излагали злоупотреби на Патриаршията и понеже върху автора паднало подозрение, че работи за отцепването на българите от православието (което било гръцка интрига пред руския синод). Раковски се вижда принуден да я напечата в Белград (1860). Нашият историк не храни доверие към чуждата стара и нова историография. Гърците са искали да изкористят православието, за да покорят или отслабят българите, и византийските писатели, сърдити за неуспехите на ромеите, предават всичко за нас крайно тенденциозно [Арнаудов 1929]. Като артефакт са интересни и литографиите на Николай Павлович в книгата, 4 на брой. Павлович илюстрира с литографии и 2-та атласа на д-р Петър Берон на френски. В книгата Раковски дава редица сведения за събития и книжнина, за исторически личности от вемето на Асеневци, за богомилите и павликяните. Има любопитни сведения и за откриването на един "отломък" в Котел, препис на Житието на Света Петка от Патриарх Евтимий. Книгата "Няколко речи..." е с размер четвъртинка, 128 стр. плюс 4 неномерирани и 4 илюстрации на цял лист (4 литографии на Николай Павлович). Литографиите са надписани (на камъка): "Съч. и лит. N.Павловича", "Печат. у К.С Каменопеч." или "Печат у К. С. Каменорежизи", отпечатани на друга хартия и вложени. Трите (Асен I, битката на Асен II с Теодор Момнин и Монетите) са на по-дебела хартия, четвъртата с Асеновия надпис в Търновския храм "Св. 40 мъченици"- на по-тънка. Хартията е памучна валцована, средно дебела, използваните шрифтове са около 12 пункта, но има и по-дребни, има украсни шрифтове на заглавната страница. Корицата е мека. Отзад на корицата има ценна информация - списък на издадените и предстоящи за издаване книги на Раковски.

Литогрфия на Цар Асен I от Николай Павлович, към книгата "Няколко речи о Асеню..."

Задна мека корица (частично скъсана) на "Няколко речи о Асеню", където са описани издадените и предстоящи за издаване съчинения на Раковски

Раковски остава в полето на етнографията с „Показалец“ (1859) и „Българска старина“ (1865). В тях той определя насоките за издирване и съхранение на обичай, вярвания, песни и други черти на народа ни. 

Заглавнна страница на "Показалеца" на Раковски, 1859 г.

"Показалец или Ръководство как да са издирят най-страи черти нашего бьiта, язьiка, народопоколения, старого ни правления, славного ни прошествиа и проч. от Г.С.Раковскаго" е издадена в Одеса през 1859 г. в типографията на П.Францов. В предговова Раковски описва методологията, правилата, които ползват учените при изследването на народите.  В началото Раковски описва едно амбициозно съдържание на "Показалеца", което не е реализирано докрай. Първата част ще има 2 раздела, първият с източници за древния ни бит, език, държавност, вторият- доказателства да се опише нашата история и книжнина от времето на Преславския двор до падането под османско владичество и после до времето на написването на книгата. Съдържа и обичаите. Втората част ще е концентрирана върху народните песни, хора и обреди. Третата част се фокусира върху Котел и "старо-планинските" българи, започвайки от Римската и Византийската история. Някои части на Показалеца ще са структурирани по точки, например: "Второ отделение 1/ Да са опишат познати днес художества от българскьiй народ, и техни уръдия и сечева, как то: дърводелие, железоделие, златарство, виноделие, и проч. 2/ Да са опиши постройството на къщите им..." В показалеца не са пропуснати и традициите в българското земеделие, като розобера (шипцоделие), овощарство (садоводство), градинарството, производството на коприна, оръдията/инструментите при оран и други. Показалеца, на 144 стр. завършва с художествените занаяти. Очевидно е, че такъв амбициозен план, който е положен в началото на Показалеца, трудно може да бъде събран в една книга с XXIV+144 стр., за съжаление "Показалеца" остава издаден само в първата си част. Показалецът е с размер осминка, хартията е памучна валцована, финна, използвани са шрифтове с различна големина, основният е около 11 пункта и около 14 пункта на "указанията" в началото (по съвременните стандарти).

Страница от "Показалец", за Съборите, 1859 г.

"Българска старина повремено списание издаваемо в неопределено время" също остава само в "книга първа - издание първо" и е отпечатано в Букурещ, в книгопечатницата на Стефан Расидеск през 1865 г. В предговора Раковски декларира, че списанието няма да бъде поличическо и ще съдържа (тук предадено съкратено): "1. Отломки от откритьiя до сега Българскьi древности...; 2. Любословньi изискваньiа о древности Болгарского язьika; 3. Изследование ... веройсповедания, народньi те обьiчаи...; 4. Основьi на... повестност; 5. Черковна та Българска повестност". Изключиелно много внимание в "Българска страина"се заделя на "древности българского язьiка", като Раковски задълбочено представя материали за произхода на езика ни. Трябва да се посочи, че през 19 век има една тенденция, мода, да се доказва "древност" на народите в Европа и по този начин да се защитава тяхното място на картата на Европа, Раковски е ярък изразител на тази тенденция. Хартията е памучна валцована, но по- дебела и по-груба, основният шрифт, гражданска кирилица, е около 13-14 пункта по съвременните стандарти.

Заглавна страница на сп. "Българска старина", 1865 г.

 

Начало на сп. "Българска старина", 1865 г.

„Дунавски лебед“ e вестник, издаван от 1 септември 1860 до 24 декември 1861 г. в Белград. Печата се в „Княжевската книгопечатня“ и излиза всяка седмица. В него се публикува основно революционна журналистика, която цели да повдигне духа на читателите. Във вестника Георги Раковски не призовава открито на бунт срещу султана, а ругае омразните турски проповедници и разказва за бедите от разбойничеството [Енциклопедия 1982]. С това автора иска да си отвори път към българските земи. Вестникът е голям формат, всеки брой е 4 стр., памучна валцована хартия, шрифтове гражданска кирилица, основно около 11 пункта (по съвременните стандарти), има и украсни шрифтове на първата страница. 

брой 1 на "Дунавски лебед", 1860 г.

Заглавна страница на "Българските хайдути", 1867 г.

"Българските хайдути, тяхното начало и тяхна та борба с Турцьi те, от падения Българий до днешньi те времена" е издадена в Букурещ през 1867 г. в печатницата на Радулеску и е една малка книжка от 39 стр., която Раковски отново не успява да завърши, този път поради болестта си. В "Известие" (преди предговора) в началото е посочено, че ще съдържа 5 раздела- за падането на Византия, за народните войводи и появата на чети, за покоряването на България от турците, за политиката на Турция и гръцкото фанариотство спрямо българите, описание на народния дух и политическия живот. В "Предговора" се обосновава значението на българските чети при едно по-организирано освободително движение и като помощник при Руско-турските войни. Подчертава се и значението на нашите чети за освобождението на сръбското княжество. В издадената книжка се разказва накратко за причините за падането на Византия и завършва с една интересна "прибавка", една песен "Възпомянание старобългарско на развалиньi те старославянского града Червеновода близ Рухчука". Хартията е памучна валцована, финна, шрифтът е съвременна "гражданска" кирилица, малко по-едър от нормалния (т.е. шрифтът е около 14 пункта по съвременните стандарти). На места има и по-дребен, има италик, има и украсен шрифт на заглавката. 

"Глас одного родолюбца...", има предположения, че е на Раковски, 1867 г.

Има една интересна книга, която се приписва на Раковски в някои каталози, но не е сигурно дали е негова. Тази книга е свързана със сръбската пропаганда, носи заглавието "Глас едного родолюбца за сьiюз югославяния" и е издадена през 1867 г. Кратки сведения за издаването на книгата са дадени в каталога на Маньо Стоянов, има отзив във в. "Зора" от 1868 г. [Стоянов 1957]. Книгата съдържа "Пристъп" (предговор), 48 стр. агитационен текст и 2 стр. (възможно е още две) "Изяснение на някои речи в тая книжица" (използвани термини). В предговора се започва с това как възниква идеята за издаването- след среща с "отвъд Дунава с един учен славянин, който често посещава Сърбiя, бива в твърде тесно сношение с найглавньi Срьбскьi Господа и издава на свет мьiсли тьi на тьiя Господа". Характерен за Раковски е уверения и категоричен тон на автора, някои от думите, заявленията за бъдещето на българския народ, но личи редакторска намеса и полиране на текста, което на е характерно за Раковски. Хартията е памучна, финна, шрифтът е съвременна "гражданска" кирилица (големина около11 пункта по съвременните стандарти).

Разбира се, Раковски има и други издания, но представянето на издателя Раковски много би набъбнало, ако разкажем за всички тях. Съществува едно издание на "Бъглгарски писател" в 4 тома, където са представени текстовете на съчиненията на Раковски [Раковски 1983-1998]. 

За това на каква почит се радва Раковски сред българите в Румъния, към края на живота си, личи от почтителното писмо на Васил Левски до него, 1866 г. Това писмо е може би най-ранното запазено писмо на Левски, публикувано е в албума "Васил Левски и българската национална революция". Левски отива в Яш да търси Раковски, но след като не го намира му пише му писмо [Йонков 1987 г., стр. 41].

Писмо от Васил Левски до Г.С.Раковски, писано от Яш през 1866 г., снимка от албума "Васил Левски и българската национална революция", 1987 г. Стилът на писмото е особено почтителен.

Разказаното по-горе ни показва едни от най- емблематичните първи издания на Г.С.Раковски и разностранните проявления на публициста, историка, писателя и поета Раковски, винаги енергично защитаващ правото на българския народ да има бъдеще!

Росен Петков- изследовател на книгата като артефакт, rosen@scas.bg

 

Литература:

Трайков 1974: Трайков, Веселин, Георги Стойков Раковски, с. 44 – 68 // Издателство на БАН, София, 1974.

Динеков 1938: Георги С. Раковки, Предвестник горского пътника, под редакцията на Петър Динеков // Хемус [1938]

Арнаудов 1928: Арнаудов, Михаил, Г.С. Раковски, т.II, Жизнен път //
Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. II. София: Факел, 1929,
Електронно издателство LiterNet, 02.02.2004
Библиотека "Български писатели". Т. II. Под ред. на Н. Аретов. Варна: LiterNet, 2004. https://liternet.bg/publish9/marnaudov/bpisateli/2/gsrakovski.htm

Арнаудов 1918: Арнаудов, Михаил, Раковски и "Горски пътник", Сборник на БАН, клон историко-филологичен и философско-обществен, книга IX // Българска академия на науките, София, 1918 

Трифонов 1917: Трифонов, Юрдан, Преданието за изгорена старобългарска библиотека в Търново. // Сп. БАН, 14, Клон историко-филологически и философско-обществен, 1917, № 8, с. 1-42., както и в сп. LiterNet, https://liternet.bg/publish17/iu_trifonov/izbrani/predanieto.htm

Стоянов 1957: Стоянов, Маньо, Българска възрожденска книжнина, т. I, стр. 311 // Наука и изкуство, Държавна библиотека "Васил Коларов" (Национална библиотека), София, 1957 г.

Петков 2012: Петков, Росен, За старите книги и компютърните изкуства, стр. 108 // СОКИ, София, 2012 

Раковски 1983-1998: Г.С. Раковски, Съчинения в 4 тома // София, Български писател, 1983-1988

Йонков 1987: Йонков, Христо, С. Йонкова, Васил Левски и българската национална революция // БАН, София, 1987 

https://rkpetkov.blogspot.com/2021/04/rakovski.html

Някои любопитни факти за оформлението на Рибния буквар - хартия, шрифт, илюстрации и отпечатване

"Буквар с различни поучения" (Рибният буквар) събрани от Петра Х. Беровича (Петър Берон) е може би най-известната и най-коментираната възрожденска печатна книга. За нея се е писало много, за авторът и - също. Но все пак има редица неосветлени факти за книгата поради няколко причини. Първо, Букварът е отпечатан в зората на нашето книгопечатане на съвременен език, практически е първата печатна книга на разговорен (простонароден) език, въпреки, че още Св. Софроний Врачански заявява тази претенция с Кириакодромион ("Неделник") отпечатан през 1806 г., но не успява да я постигне. "Неделникът" на  Софроний е смес от разговорен и старобългарски (църковно-славянски). Второ, по това време все още няма български вестници или списания, които да отразят отпечатването на Буквара, а и Петър Берон е едва на 25 години. Трето, авторът на Буквара не обича да дава сведения за живота си, не дава ликът му да се възпроизвежда. Единствено неговият приятел Николай Павлович успява тайно да го скицира и после да направи по скицата единствения му портрет. (Сборник 1925, стр. 15). Четвъртата причина, може би, се крие в трудното разпространение на първото издание на Буквара. Неговото приемане тогава е неднозначно. Докато учени като Юрий Венелин са възхитени от ясната структура и език, в родния му град Котел букварът не се приема добре, заради критичния предговор, нападките към изучаването на Псалтира и Часослова (които са неразбираеми за децата) и липсата на по-голям обем религиозни теми. 

Портрет на Петър Берон от Николай Павлович, ок. 1886 г.

Най-голям е недостигът на сведения за Рибния буквар като артефакт- хартия, печат, шрифт, илюстрации, както и кога придобива популярното си име "рибен". Много често изследванията за Буквара се съсредоточават само върху първото му издание от 1824 г., което също изкривява нещата и пречи за по-обхватното разбиране на значението и "живота" на тази книга. Също така, много от публикациите за Буквара са слабо илюстрирани/онагледени, което пречи да се видят някои особености на дизайна на прочутата книга. Нека разкажем за някои любопитни (и малко известни) факти за оформлението на Рибния буквар - хартия, шрифт, илюстрации и отпечатване.

Петър Берон разказва в Предговора на Буквара за структурата му, че след предговора започва с имена, местоимения и прочие, че събира и няколко къси и различни поучения от "Дарварьоват Еклогар",  (Еклогар 1804).

Заглавна страница на Буквара от 1824 г.

Предисловие на Буквара - препратката към "Еклогар", 1804 г., на Димитриос Дарварис

Но включването на текстове от Буквара на Дарварис съвсем не означава, че Букварът на Берон подражава. Той е оригинален и по съдържание, и по оформление. Берон е новатор по много линии- идеята за светско образование, идеята за взаимно обучение, звучното изговаряне на буквите ("а", "бъ", "въ"... или "а", "бе", "ве"..., а не "аз", "буки", "веди"...), идеята, че обучението трябва да се нагажда спрямо децата и включването на светски теми/знания, избягването на религиозни теми (които трудно се разбират от децата). 

Всички източници споменават, че Букварът е отпечатан в Брашов, въпреки, че на заглавната страница не е указан градът или печатницата. В старите каталози и цитирания Брашов е поставен винаги в скоби, [Брашов], т.е. предполага се/знае се, че е отпечатан там. Градът е известен с традициите си в книгопечатането, има и старо училище с печатарска преса (където през 2016 бе поставена и паметна плоча на Берон). Но има и един съседен град в Трансилвания, Сибиу, където също има големи традиции в книгопечатането. Също така, младият Петър Берон вероятно е разглеждал и взаимствал част от струтурата на съществуващите вече румънски буквари. Ето един румънски буквар, издаден малко по-рано, през 1822 г., в Сибиу (сравнително близо до Брашов), в печатницата на фамилията Барт. Сибиу е известен с първата печатница в Трансилвания и втората на територията на Румъния, създадена през 1525 г. И двата буквара са с еднакъв формат (8-ка), печатани са на еднаква хартия, ползват почти еднакви шрифтове, т.нар. стара/църковнославянска кирилица (има малки разлики) и страниците изглеждат оформени почти еднакво.  Навлизането на печатни книги на т.нар. "гражданска кирилица" (която ползваме и днес) започва малко по-късно, през 30-те години на 19 век., например, "Аритметиката" на Христаки Павлович от 1833 г., която е отепчатана на гражданска кирилица (гражданица).

Букоавн, Сибиу, 1822 г., Иван Барт (Johann-Andreas Barth)

Любопитно е сравнението на оформлението на двата буквара. Букварът на Берон има ценно Предисловие, което дава информация за вижданията на Берон за образованието и практиески съвети как да се преподава. Румънският буквар започва директно с буквите. Българският е практически по съдържание една малка енциклопедия, румънският- предимно с молитви и религиозни теми. Ето как изкглеждат страниците с азбуката в българския и румънския буквар.

Страницата с азбуката на Буквара на Петър Берон, 1824 г.

Страницата с азбуката в румънския буквар от 1822 г.

Страницата с буквите и сричките на Буквара на Берон, 1824 г.

Страницата с буквите и сричките на Румънския буквар, 1822 г.

Бероновият буквар има и още едно предимство, известни са илюстрациите му, 12 на брой изображения, отпечатани в 3 разгъващи се приложения (3 дълги листа). На един от разгъващите се листа има кит и делфин. Някои изследователи твърдят, че името "Рибен буквар" идва от кита и делфина, други, че на задната корица (която май никой не е виждал до сега) имало делфин. Но, както отбелязва в подробните си изследвания за името, Иван Алексиев (Алексиев 2014), вероятно името "рибен" се добавя към буквара на Берон доста по-късно, някъде между второто и седмото издание, когато се печатат за кратко време няколко издания и когато броят на рибите в текста и изобщо морската тематика са увеличени. Да оставим настрана факта, че китът и делфинът не са риби. Аз бих добавил и още един факт в подкрепа на тезата кога добива популярност името "рибен буквар". Дори и името "рибен буквар" да е употребявано устно по-рано (няма писмени документи за тази употреба преди 1858г.), това име започва да се използва интензивно, между хората, по-късно, за да се различи Буквара на Берон от редицата други десетки български буквари, които почват да се издават след 1840 г. Ако се погледнат каталозите за нашата възрожденска печатна литература, на Маньо Стоянов или на Николай Теодосиев, издаваните български Буквари в периода 1840-1878 са десетки (Теодосиев 2007, стр. 317-319).

Букварът с различни поучения на Берон, заедно с още една илюстрована книга от 1824 г., "Псалтирът" на Букурещките българи Полизов, Бакалоглу и Попович, са едни от първите илюстровани възрожденски печатни книги, където илюстрациите подпомагат разбирането на текста. Разбира се, "Кириакодромиона" от 1806 г., както и други религиозни печатни книги преди 1824 г. имат орнаменти и гравюри, но тези илюстрации имат по-скоро орнаментен/ракрасяващ характер. Между другото, букурещките българи Георги Полизов, Добри Хаджи Йоан Бакалоглу и Стефан Попович също са едни от пионерите, решили да издават учебни помагала и в периода 1824-1830, освен Псалтира и Часослова, издават в Букурещ един Буквар (първо издание 1824, второ- 1825).

Илюстрации, Букварът на Берон, 1824 г.

Любопитно е съвпадението в хартията на двата Буквара (от 1824 г. на Берон и Румънския от 1822 г.). По това време, в много страни, все още се използва ленена или ленено-конопена хартия, правена ръчно, от парцали (от дрехи).  Тя има характерна структура, обусловена от начина на "отливане" на листата. Виждат се нишките на лена и "бели линии" от ребрата на решетката, през която изтича водата при формирането на един голям лист хартия. Въпреки, че от 14-ти до началото на 19-ти век производството на ръчна парцалена хартия се извършва по една и съща традиционна технология и цветът на листата е леко жълтеникав, има разлики в качеството на хартията, дебелина, броя ленени нишки на см, нюанси в цветовете и други особености при различните производители на ръчна хартия. Ленената (ръчната парцалена) хартия е устойчива на времето, запазва качествата си, но е доста скъпа и след 1835-1840 г. нейното производство отстъпва на т.нар. памучна валцована (машинно произведена) хартия. Ленената хартия, както и дрехите, могат да бъдат нападани от молци и гризачи, често по старите книги могат да се видят дупки (от молците) или изгризвания от мишки.

Текстура на ленената хартия на Буквара на Берон, 1824 г.

Текстура на ленената хартия на румънския буквар от Сибиу, 1822 г.

Вижда се, че двете хартии на двата буквара си приличат, за разлика от хартията на следващата книга, "Свещенното цветосъбрание", която е печатана в Буда (Будапеща). Бели линии от ребрата на решетката за изливане на хартията почти не се виждат, виждат се само нишките (линиите) на лена. Хартията е леко груба, за разлика от френската ленена хартия по това време.

Берон попада в Брашов по времето когато българите там, някои от които заможни хора, започват да мислят за издаването на български учебници. В послесловието на Буквара си, Берон дава доста подробна информация за тези издателски намерения. Интересно е, че споменава за един Лексикон за самообучение (без учител), който обаче не е издаден. Споменава се и "Священное цветоотбрание". Неговият благодетел, поел издаването на Буквара от 1824 г., Антон Йованович, поема и следващата книга, "Свещенно цветосъбрание или сто и четири свещенни истории" (Священное цветоотбрание или сто и четире священи истории), в две части, издадени в Будапеща (Буда/Будин), 1825 г.

Свещенно цветосъбрание или сто и четири свещенни истории, Будин (Будапеща), 1825 г.

В Цветосъбранието се упоменава Буквара на Берон, обяснява се неговата цел и предимства, но все още не се упоменава като "Рибен". 

Упоменаването на Буквара на Берон в "Священное цветоотбрание или сто и четире священи истории", Будин (Будапеща), 1825 г.

Текстурата на хартията тук показва по-ясно изразени ребра на решетката (вертикалните бели линии), за разлика от тази на Букварите по-горе.

Текстура на ленената хартия на "Священое цветобрание или сто и четире священи истории", Будин (Будапеща), 1825 г.

Следващите четири издания на Буквара на Берон, 1841, 1846, 1847, 1950 г. са отпечатани в Букурещ, в печатницата на Питар Захари Каркалеки, без предговора и послесловието, има редакции и увеличение на текста. Липсва и името на автора (дали заради обидата от мнението на училщните настоятели в Котел за първото издание, дали защото Берон вече става европейски учен и не желае името му да стои на буквар?). Големият период между първото и второто издание вероятно подсказва, че първото не е било особено популярно в училищата и поради критичния предговор и поради минималния брой молитви/религиозни теми, че не се е понравил на много настоятели на училища в България. Първото издание може би се е купувало/разпространявало поради това, че е една интересна енциклопедична книжка, написана увлекателно на съвременен език, но не е могло да окаже влияние върху обучението в тогавашните килийни училища (които масово съществуват до 30-те години на 19 век и където Псалтирът и Часословът са основните "учебници"). В училищата, значимо влияние оказват следващите издания на Буквара. При тези Букурещки издания след 1841 г., текстът е увеличен с темата за "въздушните явления", резултат от френските разработки на Берон на тема "атмосферология" (което показва ангажираността на Берон със следващите издания). Илюстрациите са пак отделно (приложения), отзад, изображенията на животни, 12 на брой, са отпечатани литографски. Листовете не са разгъващи се, а са с рамера на другите листа. Прави впечатление по-финната изработка на илюстрациите. Ето и страници от третото (четвърто, ако се брои това от 1846 г.) издание на "Буквар болгарский с различни поучения", "Изданiе третie", Букурещ, 1847 г.

Предна корица на "Буквар болгарский с различни поучения", Букурещ, 1847 г.

Задна корица на "Буквар болгарский с различни поучения", Букурещ, 1847 г., с цената.

Илюстрация "12. Делфин" от "Буквар болгарский с различни поучения", Букурещ, 1847 г. Литографии Луи Г. Венрих, Букурещ

Хартията на Букурещките (1841,1846,1847,1850) и Цариградските (1856,1862) е вече памучна, валцована (машинно произведена) хартия. Тя е бяла, гъвкава, но също като ленената скъпа, използва се в периода 1840-1890 г. След 1890 г. навлиза дървесинната хартия (или смесената), която е по-евтина, но с времето става чуплива, заради киселинността си. Поради спойващото вещество (нишесте) и поради свойствата на памука, тази памучна хартия е чувствителна на влага, появяват се кафяви петна, които после не могат да се премахнат, дори и при реставрация.

Печатницата на "Захария Каркалеки и Син" е отпечатала 15 български книги, фирмата съществува до 1850 г. (Кутинчев 1920, стр. 183). Любопитно е, че през 1846г. Захари Каркалеки печата и Буквара на Хаджи Найден Йованович (Йоанович) от Татар-Пазарджик (днешен Пазарджик). Вероятно поради закриването на фирмата, следващите две издания на Буквара, 1856 г. и 1862 г. са отпечатани в Цариград, в печатницата на Тадей Дивичиян (който печата и "Цариградски вестник" на Иван Богоров, Александър Екзарх и Тодор Бурмов). В тези две издания илюстрациите вече са в текста, а рибите са солидно застпени (има добавени още риби). Тадей Дивичиян вече има опит в печатането на български буквари, през 1844 г., в Цариград, печата Буквара на Константин Огнянович.

Последно възрожденско, Цариградско издание на Буквара на Берон, 1862 г.

В изданието от 1856 и 1862 г. има включени описания на редица риби, увеличени са и броя страници (съответно обема на знанията).

Както споменахме, името "Рибен буквар" се среща по-късно и вероятно е в резултат от добиването на популярност на Буквара и добавянето на доста риби при изданието от 1856 г. (и още 3 при изданието от 1862 г.). И, както бе изказана по-горе тезата, в резултат на стремежа да се разграничи Буквара на Берон от десетките български буквари издавани след 1840 г.

Ето някои ранни отзиви на Буквара и как е наричан той. По-горе показахме коментара за Буквара в "Свещенното цветосъбрание (цветобрание)" от 1825г., което е втората книга свързана със благодетеля на Берон, Антон Йованович. Един от ранните изследователи на нашата книжнина и история, човекът "преоткрил" българския народ за света, ученият Юрий Венелин, в своята книга "Древните и сегашни българи в политическо...", 1829 г. (Венелин 1829), дава много висока оценка на Буквара на Берон. Венелин възхитено споделя, че не е виждал сред руските буквари така добре направен.

Заглавна страница на "Древните и сегашни българи", Юрий Венелин, 1829 г.

Висока оценка за "Буквар с различни поучения" в "Древните и сегашни българи", Юрий Венелин, 1829 г.

За него Юрий Венелин казва: "Аз не съм видял нито един руски буквар, който по достойнство може да се равнява на тая книжка, която е много поучителна" (Венелин 1829, стр. 16)

Неофит Рилски, в обширния предговор на своята Граматика от 1835 г., критикува някои правила за писане в Буквара, но никъде не го споменава като "рибен".

Заглавна страница на "Болгарска грамматика сега перво сочинена отъ Неофита..., 1835 г

Критика на буквара на Берон от 1824 г. в "Граматиката" на Неофит Рилски, 1835 г.

 

Проф. Измаил Срезневски, един от ранните изследователи на българската печатна книга, в своя "Очерк книгопечатанiя в Болгарiи" от 1846 г. споменава за "Буквар с различни поучения" на Петра Х. Беровича, от 1824 г.

"Очерк книгопечатанiя в Болгарiи" от 1846 г., снимка в "Материали по история на българската библиография до Освобождението" (Цветанов 1955, стр. 65)

И всъщност първата публикация (поне засега), където се назовава Буквара на Петър Берон като "Рибен буквар" е на съвременника на Берон, д-р Иван Богоров, в сп. "Български книжици" през 1858 г. Вероятно, по време на Букурщките издания, а може би и след Цариградското от 1856 г., което е с множество риби, Букварът става известен като "Рибен буквар". 

 

сп. "Български книжици", август, 1858 г.

За първи път в публикация на Иван Богоров е употребено името "Рибен буквар", сп. "Български книжици", август, 1858 г. Тук е разказана и историята с получаването на дарени бройки от Рибния буквар и неодобрението му (вероятно заради критичния Предговор и малкото религиозни текстове).

 

А мистерията, дали на последната корица на Буквара от 1824 г. има делфин и оттам е дошло името му, си остава, защото екземляр с запазена задна корица (за сега) няма. Но, както твърдят някои съвременни автори (Алексиев 2014) и както показахме и тук, по-вероятно е името "Рибен буквар" да е придобило гражданственост след множеството издания в периода 1841-1862 и включването на доста риби в последните Цариградски издания. 

Разказахме за Рибния буквар като артефакт- за оформлението- хартия, шрифт, илюстрации, хартия, печат. Както стана ясно, оформлението на Буквара го прави една много интересна и симпатична книжка, в която и до сега се зачитаме с интерес. Неговите идеи, илюстрации и разбираем текст го правят уникален за времето си.

Росен Петков- изследовател на книгата като артефакт, rosen@scas.bg

Литература:

Сборник 1925: Сборник Д-р Петър Берон по случай стогодишнината на Рибния буквар 1824-1924, ред. Негенцов и Балабанов // София 1925 г.

Еклогар 1804: Εκλογάριον γραικικόν εις την χρήσιν των πρωτοπείρων της απλής διαλέκτου, Βιέννη, 1804 

Алексиев 2014: КОЛКО СА ИЗДАНИЯТА НА „РИБНИЯ БУКВАР” И ЗАЩО ТОЙ НАИСТИНА Е РИБЕН, (посетено на 07.03.2021) http://www.morskivestnik.com/mor_kolekcii/izsledwaniq/images/RIBEN_BUKVAR_1.pdf

Кутинчев 1920: Кутинчев, Ст., Печатарството в България до Освобождението // Държавна печатница, София, 1920

Венелин 1829: Венелин, Юрий, Древние и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам, т.1 // Москва, Въ Университетской Типографiи, 1829

Цветанов 1955: Цветанов, Ценко, Материали по история на българската библиография до Освобождението // Наука и изкуство, София, 1955 г.

Теодосиев 2007: Теодосиев, Николай, Каталог на българските пеатни книги 1508-1878 // Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 2007

Старите карти разказват - два епизода от Руско-Турската война

Скоро ми се наложи да обяснявам за боевете около Шипка и с изненада установих, че в Интернет почти няма дигитализирани карти на бойните действия и е много трудно човек да си представи ситуацията в Шипченския проход. Повечето хора знаят за Шипка от стихотворението на Иван Вазов "три деня младите дружини как прохода бранят" и картината позната у нас с краткото ѝ наименование „Защитата на Орлово гнездо” на руския художник Алексей Николаевич Попов.

„Защитата на Орлово гнездо” на Алексей Попов.

Но истината е, че боевете и опазването на Шипченския проход са траели месеци, че тези боеве са част от целия театър на бойните действия около Стара и Нова Загора, Казанлък и Шейново, че тези боеве са свързани и с Плевенската епопея, защото в Шипченския проход руснаци и българи задържат армията на Сюлейман паша, която има за цел да премине прохода и да разбие обсадата на Плевен.

Не на последно място, през годините има разминавания в употребата на наименованието "Шипка". През втората половина на 19 век върхът (с Паметника на свободата) е бил известен дори и сред турците като връх Свети Никола, а връх Шипка се е намирал на километър от Св. Никола, над сегашния паркинг, който е пред стълбите на Паметника на свободата. През времето на социализма, връх Свети Никола е преименуван на връх Столетов, после на Шипка и като че ли се оказва, че има два върха с едно и също име. Погледнах и съвременна планинарска карта, там беше означен "стария" връх като Шипка, а на сегашния стоеше наименованието "Паметник на свободата". Трудно се намират в Интернет и разположението на върховете около Св. Никола, на които също са се водели кръвопролитни битки и са част от Шипченската епопея. Разбира се, в музеите могат да се намерят много подробни материали, но за съжаление, голяма част не са дигитализирани.

Зарових се из старите книги, придружени с карти, от моята колекция, и стигнах до няколко интересни карти, с които бих искал да илюстрирам театъра на бойните действия в Шипченския проход. Тези карти включваха прочутата голяма карта на Феликс Каниц, притурка към първото и следващите издания на немски на книгата в три тома "Дунавска България и Балканът", 1875, 1880, 1882 г. (Каниц 1882), картите в книгата на генерал Радко Димитриев, "Боевете и операциите около Шипка", 1902 година (Димитриев, 1902), картите в "Гурко и Сюлейман" на генерал Атанас Тодоров, 1902 година (Тодоров 1902) и картите и гравюрите на една богато илюстрована руска книга, "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", 1881 г., под редкацията на генерал Сергей Зыков (Зыков 1881). 

Нека разкажем, чрез картите и старите книги, за два епизода от Руско-Турската война, за преминаването на Дунава, чрез картата и илюстрациите на Феликс Каниц в "Дунавска България и Балканът" и за Шипченската епопея, чрез картите и илюстрациите в посочените по-горе книги.

Картата на Феликс Каниц е използвана от руските войски за преминаването на Дунава. В Османската империя изобщо не се насърчавало правенето на карти, защото са се опасявали от използването им за евентуални бойни действия. Често разстоянията се мерели с време на преход, нямало е точно означение на селищата. Ето как изглежда една карта на Балканите, призведена в Западна Европа от Герардус Меркатор, от около 1620 година. Земите на Южна България и Беломорието се казват Romania, името идва от времената на Византия, България е между Дунава и Стара планина, а Румъния се нарича Влахия.

Карта на Балканите, Меркатор, издание ок. 1620 г.

Феликс Каниц си е извоювал прозвището "Колумб на Балканите". Той посещава 18 пъти България, за първи път през 1860 г. и за последен, през 1883 г. Роден през 1829 г. в Будапеща, Австрийска империя, в богато търговско семейство, той е "бил оставен свободно да се занимава с изкуство" (Романски 1939). През 1842 посещава литографския институт в Будапеща, а през 1847 се преселва във Виена и посещава един литографки институт там (Романски 1939, стр. 11), там става и "художествен пълномощник", после художествен редактор на сп. "Илюстрирте Зайтунг" и съветник на император Франц Йосиф I. При посещенията си в България, Каниц скицира всичко, което му се изпречи на пътя, градове, природни забележителности, исторически руини, архитектура, обичаи. Среща се с видни личности, като Митхад паша и Колю Фичето. Възхитен е от неговия мост при Бяла (Беленския мост). Тези илюстрации, после дооформени, са отпечатани в забележителния му труд "Дунавска България и Балканът", първият том и картата са издадени на немски през 1875 г., а следващите- малко по-късно. Президадени са през 1880 и 1882, където Каниц добавя още илюстрации (Каниц 1882).

Корица на третото издание на "Дунавска България и Балканът", Лайпциг, 1882 г.

За първия том от първото немско издание през 1875 г. има и отзиви в българската възрожденска преса. В списание "Летоструй" от 1875 г. и 1876 г. са поместени кратки отзиви. В "Годишната книга" на "Летоструй", под редакцията на Янко Ковачев, има поместена статия за картата и том I на Каниц. Критично е отношението към текста на том I на "Дунавска България и Балканът", който на места показвал недобро познаване на характера и историята на българския народ, но се дава и обяснението, че за това непознаване е виновен затворения в себе си наш народ, който е недостъпен за чужденците поради необразоваността си. (Ковачев 1876, стр. 117).

сп. "Летоструй", 1876 г.

За подробната картата на Феликс Каниц, с дължина около 148 см. (в различните издания има малки разлики в размера), "Летоструй" пише много ласкави отзиви: "Ние имахме много пъти случай да видим Каницова-та карта, и засвидетелствуваме, че до сега по-добра и по-подробно изложена карта частно за България не сме видели" (Ковачев 1876, стр. 117).

 

Оригинална карта на Дунавска България и Балканът, литография, автор: Феликс Каниц, от третото издание през 1882 г.

Ето и детайл от картата, показващ прохода Шипка и връх Свети Никола. В статията от 1876 г. в "Летоструй" се изтъква и заслугата на Каниц за описанието и изобразяването на силуета на Св. Никола в "Дунавска България и Балканът".

Шипченския проход и Св. Никола в картата на Феликс Каниц, от третото издание 1882 г.

Силует на Балкана изглед към връх Св. Никола, илюстрация на Каниц, "Дунавска България и Балканът"

Каниц, като майстор на илюстрациите, изобразява много места у нас, като прави една подробна "снимка" на България през 1860-те и 1870-те години. Тук не е мястото да навлизаме в детайли за тези интересни илюстрации, ще дадем само няколко примера, за София, Търново и Несебър. Каниц подбира специални гледни точки, интересува се и от историческите руини (стената на София, например), от архитектура, от етнографията. Каниц е един от първите, които разкриват красотата на Белоградчишките скали. Дори неговия приятел Ами Буе, също посещавал България, е впечатлен от рисунките на Каниц на Белоградчишките скали.

Белоградчишките скали, илюстрация на Феликс Каниц, "Дунавска България и Балканът"

София с изглед към Витоша, илюстрация на Феликс Каниц, "Дунавска България и Балканът"

Търново, Феликс Каниц, "Дунавска България и Балканът"

Несебър, преходът към Стария град, Феликс Каниц, "Дунавска България и Балканът"

Картата на Каниц е била много важна при дебаркирането на руските войски в България. Известно е, че преминаването на Дунава е очаквано от османската армия и руснаците провеждат редица заблуждаващи действия, за да се стигне до изграждането на понтонен мост при Свищов и прехвърлянето на армията на българска земя. Преди това прехвърляне е имало подвеждащи "дебаркации", обезвреждане на турските патрулиращи кораби по Дунав, артилерийски обстрел на Русе и други акции за заблуждаване на противника къде ще се извърши основното прехвърляне на руската армия.

Първите месеци на Войната, през юли 1877 г. , са благоприятни за руската армия, нейния "преден отряд" на генерал Гурко минава Балкана, освобождава Стара Загора. Но османската армия се окопитва, Осман паша се окупира в Плевен, а Сюлейман паша изтласква отряда на Гурко от Стара Загора и опустошава града. Руските войски се изтеглят към Шипка. Сюлейман паша нарежда овладяването на Шипка, като идеята е Централната армия, водена от него, да се притече на помощ на Осман паша в Плевен. Започва етапа от войната, известен като "битката за надмощие". Обсадата при Плевен трае пет месеца, стоенето на Шипка, също толкова. 

Преди да се окупира на върховете на Шипченския проход, отрядът на генерал-адютант Йосиф Гурко води кръвопролитни боеве с армията на опитния пълководец Сюлейман паша. Тези действия са описани и схематично илюстрирани в книгата "Гурко и Сюлейман", 1902 г.

"Гурко и Сюлейман", 1902 г., на майор Тодоров (по-късно генерал)

Схема на военните действия при Стара Загора, "Гурко и Сюлейман", 1902 г.

Гравюра-портрет на генерал-адютант Гурко, "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", 1881 г.

Шипченската епопея, грубо казано, се състои от няколко офанзиви на османската армия през август и септември, сражения по редица върхове и долини в периода юли-септември 1877 г. и от т.нар. "стоене" при Шипка (пазене на прохода) в периода септември-декември. Върховете, на които се водят боевете през август, са Св. Никола, който е най-голям и удобен за разполагане на батареи и върховете Узункуш, Йешилтепе (връх Марковски рът) и Кючюк Йешилтепе (връх Волинска височина, Букова глава). В руските и нашите карти и в старите книги обикновено не се използват турските имена на върховете, а българските. Ето няколко интересни карти от книгата "Боевете и операциите околко Шипка" на Радко Димитриев, участник във Войната, по-късно генерал от руската армия, както и от други източници.

Корица на книгата на полковник Радко Димитриев (по-късно генерал) "Боевете и операциите около Шипка", 1902 г.

Боят на 11 август 1877 г., "Боевете и операциите около Шипка", 1902 г.

Руските позиции на връх Свети Никола (днес Шипка): 1. Голямата (Николаевска) батарея; 2. Малката батарея; 3. Стоманената (Турска) батарея; 4. Скалите Орлово гнездо., източник К.Гербов, "Защитата на Орлово гнездо", 12 август 1877 г., Форум "Наука" (Форум "Наука" 2017)

Първоначално отбраната на връх Св. Никола и българското опълчение там се ръководи от генерал-майор Николай Столетов,  възпят в стихотворението "Шипка" на Вазов. По-късно ръководството на отбраната на Шипка се поема от генерал Радецки.

Генерал-майор Столетов, командир на Шипченския отряд през август 1877г., лично участва в защитата на Шипка, "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", 1881 г.

Българкото опълчение, "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", 1881 г.

Атаката на Св. Николай на 8-ми септември 1877 г., "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", 1881 г.

След опазването на Св. Никола, Българското опълчение е изтеглено в Габрово за възстановяване. При опазването на прохода през следващите месеци (т.нар. стоене на Шипка), в студовете през ноември и декември 1877 г., поради липса на зимно облекло, измират хиляди руски войници, много повече, отколкото при офанзивите на Шипка. През тези тежки зимни месеци на стоене, месеци на студ и смърт, ген. Радецки докладва всеки ден по телеграфа до Главната квартира на руското командване "на Шипка всичко е спокойно".

Зимата на Шипка, "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", 1881 г.

Зимен преход през Балкана до Шипка, "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", 1881 г.

 

Състоянието на Шипченския проход на 10 декември 1877 г., "Боевете и операциите около Шипка", 1902 г.

 

Състоянието на Шипченския проход на 10 декември 1877 г., "Боевете и операциите около Шипка", 1902 г., Забележете наименованията на върховете в. Шипка (по-горе, на север) и връх Св. Никола (по-долу, на юг)

Ясно е, че успехът на руската армия при боевете около Шипка, при Плевенската обсада и редица други битки водят до мирния договор от Сан-Стефано. Руската армия, за да преодолее съпротивата на турската армия, прилага редица съвременни за тогава методи, като движение и нападение в колони, изграждане на редути, обсадни действия, заблуждаващи действия и други мероприятия. А от старите карти и книги, близки до онези времена, става ясно колко сложна е била организацията/логистиката на Руско-Турската война, колко усилия и самоожертви са били необходими за да се стигне до Сан-Стефано.

Росен Петков- изследовател на книгата като артефакт, rosen@scas.bg

Литература:

Ковачев 1876: Янко Ковачев (редактор), сп. "Летоструй българки народен календар за 1876 г." // Издава книжарницата на Хр. Г.Данов, Пловдив, Русчук, Велес, 1876

Каниц 1882: Felix Kanitz, Dounau-Bulgarien und der Balkan // RENGER'sche BUCHHANDLUNG, LEIPZIG, 1882 

Зыков, 1881: Сергей Зыков, "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", т. I и II // Tипoграфия М-ва путей сообщ., Санкт-Петербург, 1881

Тодоров 1902: Майор Тодоров (Атанас Тодоров, по-късно генерал), Гурко и Сюлейман // Дружествена акц. печатница "Светлина", Стара Загора, 1902 г., скици (карти): Печатница на Янко Ковачев

Димитриев 1902: Боевете и операциите около Шипка, полковник Р. Димитриев (по-късно генерал Радко Димитриев) // Издание на книжарницата на Д. Голов , София, 1902 г., сгънати карти като приложение

Романски 1939: България в образите на Феликс Каниц // БАН 1939 г.

Форум "Наука" 2017: К.Гербов, Защитата на Орлово гнездо, 12 август 1877 г.  // Сайт Форум "Наука", 2017, посетен на 01.03.2021, https://www.forumnauka.bg/topic/19603-защитата-на-орлово-гнездо-12-август-1877-г/