Забравеният композитор и неговата забравена книга

Понякога се срещат автори, признати в Европа, но забравени у нас. Композиторът Димитър Караджов е един от тях, живял във Виена, композирал музикалната пантомима "Младият крал", по Оскар Уайлд и либрето на Теодор Траянов, поставена във виенската Фолксопер и играна множество пъти. Димитър Караджов започва със собствени средства мащабен проект, своя мечта, за изграждане на опера, с модерна архитектура, в София. Земята е отпусната от Народното събрание, след двегодиша борба, но поради внезапната му смърт през 1923 г., на 48 години, проектът не е завършен [Йорданова 2020]. Неговата книга "Светицата", с илюстрация на Оскар Кокошка, доскоро се смяташе за изгубена, но с развитието на електронните каталози и дигитализацията, се оказа налична в някои библиотеки у нас и чужбина, както и в частна колекция. 

В настоящата статия, заедно с малко познати или непознати факти за Димитър Караджов, ние ще предоставим редки и интересни снимки, свързани с Караджов.

Виенският модерн и българският, преди години, са били интерпретирани от изследователите като самостоятелни явления, без задълбочено изследване на взаимното влияние. Въпреки, че много от строителите на следосвобожденската ни култура и хуманитаристика, като проф. Иван Шишманов, Любомир Милетич, Беньо Цонев, Ст.Л.Костов, Теодор Траянов и други са виенски възпитаници [Влашки 2018].

Едни от най-интересните българи на "млада Виена", началото на 20. век, са Теодор Траянов и Димитър Караджов. Тяхната творба "Младият крал" или "сценична игра без думи в шест картини по едноименната новела на Оскар Уайлд", заглавие по оригиналния ръкопис [Влашки 2018], е поставена от директора на Фолксопер, Райнер Симонс, с напълно нови декори и играна многократно.

Митологиите около театралните изяви на Теодор Траянов започват още през 1911 г. В хумористичното списание "Барабан"  [Барабан: бр. 117 от 01.05.1911 г.], под шаржа на Траянов (от Чудомир), е написано "твърдението" че той е създал опера, която ще получи милион марки и ще бъде поставена в чужбина.

"Траянов...либрето...един милион марки", сп. "Барабан", бр. 117, 01.05.1911 г.

Факт е, че през 1912 г. Теодор Траянов се завръща във Виена, където всъщност пребивава с прекъсвания от 1900 г. до 1921 г., почти 20 години. Завръщането е свързано вероятно със стремежа да се намери по-доходоносно занимание от поезията, каквото е сцената и поставянето на пиеси. Траянов също така търси и държавна служба, за да издържа семейството си и я получава през 1914 г., в българската легация във Виена. Родоначалникът на българския символизъм и редактор на "Хиперион", Теодор Траянов, е писал стихове за редица списания като "Художник", "Везни", "Наш живот", "Съвременник" и други. Преминаването към сценичното изкуство е важен етап от живота на Траянов.

"Младият крал" е реализиран във Фолксопер във Виена в стила на спектакли, съчетаващи богати декори, светлини и костюми, където текстът не е на първо място, а визията. Димитър Караджов също се опитва да създаде либрето за подобни спектакли. Тексът на "Златоструй. Книга първа. Светицата." притежава подобни качества- приказен сюжет, алегории, игрално пространство не само на сцената, а и около публиката и други въздействащи ефекти [Светицата 1920]. Книгата "Светицата", преди години се е считала за изгубена, не е било ясно и колко на брой са били илюстрациите на Оскар Кокошка в нея [Маринска 2015]. С напредването на дигитализацията и електронните каталози авторът на този материал устаноява, че книигата присъства както в някои библиотеки, така и в частна колекция. Авторът на настоящата статия установи също, че илюстрацията на Кокошка вероятно е само една, а корицата и заглавната страница на книгата изглеждат по следния начин:

Твърда корица на "Светицата" на Димитър Караджов, 1920 г.

 

Заглавна страница на "Светицата"

Илюстрация от Оскар Кокошка в "Светицата", 1920 г.

Начало на либретото, "Светицата", 1920 г.

Данните за книгата като артефакт са описани в новоиздадения от автора на този материал каталог "Българският литературен модернизъм" [Петков 2021]. Авторството на Оскар Кокошка, на единствената илюстрация в немската книга на Караджов, не е отбелязано в книгата, но е ясно посочено от Гео Милев в репродукцията в сп. "Везни". Поради оскъдните сведения за живота на Караджов и преждевременната му кончина, не се знае как илюстрацията е попаднала в книгата. Знае се, обаче, за контактите на Гео Милев с Оскар Кокошка, покрай Der Sturm, както и за представянето на Кандински и Кокошка, от Гео Милев, в Тръпковата галерия, първата българска галерия след Освобождението, на Тръпко Василев, ул. "Аксаков" 16 [Струмски].

 

Илюстрираният каталог "Българският литературен модернизъм", 2021 г.

Името на Димитър Караджов е свързано и с кръга около Гео Милев. В бр. 6, 1920 г. (първа годишнина), стр. 182, Людмил Стоянов разказва за концерта на Караджов през декември 1919 г., под диригентството на Маестро Атанасов, в Народния театър и седмица по-късно във Военния клуб  [Милев 1920]. В същата книжка, Гео Милев сравнява концерта на Панчо Владигеров с този на Караджов. Малките книжки "Везни" на Гео Милев са изключително интересни за четене, симпатично оформени, те съдържат откровенни статии, информация и илюстрации, които ни потапят във времето на модернизма. Първата годишнина на списанието е на по-добра, памучна хартия, а следващите- на по-евтина, дървесинна.

 

Заглавна страница на сп. "Везни" на Гео Милев, първа годишнина, 1920 г., книжка шеста, с информация за концерта на Димитър Караджов в Народния театър и във Военния клуб

сп. "Везни" на Гео Милев, първа годишнина, 1920 г., книжка шеста, с информация (от Людмил Стоянов) за концерта на Димитър Караджов в Народния театър и във Военния клуб

Името на Караджов се появява и в следващите книжки на "Везни". В първа книжка на втората годишнина, в "Родно изкуство", Гео Милев говори за отстраняването на Караджов като директор на операта в София. В книжка трета на "Везни", втората годишнина, в статията си "Бъдещата народна опера", Димитър Караджов описва своя мщабен проект за нова опера в София.

Статия на Караджов за проекта за опера в сп. "Везни", втора годишнина, книжка трета

Отново в книжка трета на "Везни", от втората годишнина, е репродуцирана илюстрацията на Оскар Кокошка от драмата "Светицата", но вече с текст на български.

Репродукция на илюстрацията на Оскар Кокошка в "Светицата", в сп. "Везни", втора годишнина, книжка трета

За съжаление, Димитър Караджов умира внезапно, през 1923 г., точно след като Народното събрание, мотаейки го две години, дава земя и разрешава, чрез закон, концесия за строителството на нов културен център и голяма опера в София. Проектът на Караджов остава неосъществен. Но в нашето съзнание, освен с успехите си във Виена и проекта за опера в София, той ще остане с оценката, която Гео Милев му дава във "Везни", в програмната статия "Родно изкуство": "композитор с огромна музикална култура". А неговата книга, "Светицата", 1920 г., с илюстрация от Оскар Кокошка, ще остане като един интересен и ценен артефакт в историята на българската книга. 

Росен Петков- изследовател на книгата като артефакт и колекционер

rosen@scas.bg

Литература:

Йорданова 2020: Йорданова, Красимира, Спомен за Димитър Караджов // БНР, 04.12.2020, https://bnr.bg/post/101384583/spomen-za-kompozitora-dimitar-karadjov (посетено на 22.10.2021)

Влашки 2018: Влашки, Младен, "Млада Виена" в млада България, откъс от книга // Портал "Култура", 29.03.2018, https://kultura.bg/web/млада-виена-в-млада-българия (посетено на 22.10.2021)

Барабан 1911: сп. "Барабан", бр. 117 от 01.05.1911 г. // Редактор: Борис Руменов

Светицата 1920: Dimitri Karadjoff, Zlatosruji, erstes buch DIE HEILIGE // VERLAG ED. STRACHE, WIEN, PRAG, LEIPZIG 1920

Маринска 2015: Маринска, Ружа, Гео Милев в изкуството, стр. 140 // изд. "Захарий Стоянов", София 2015

Петков 2021: Петков, Росен, Българският литературен модерниъм- една колекция на Росен Петков, илюстриран каталог // СОКИ, София, 2021

Струмски: Онлайн Библиотека, https://www.strumski.com/biblioteka/?id=2218 , (посетено на 22.10.2021)

Милев 1920: Милев, Гео, сп. "Везни", кн. 6 // изд. "Везни"

Макс Мецгер - непослушното "дете" на модернизма

Един ден видях да се продава интересно старо издание на "Неделника" ("Поучително Евангелие") на Св. Софроний Врачански, издание от началото на 20. век, на хаджи Михаил Костенцов (Костенцев). Макар това да е късно, н-то издание на "Неделника" (първото е през 1806 г.), то привлече вниманието ми с името на издателя, бащата на Райна Костенцева и съпруга на художника-модернист Макс Мецгер.

 

"Неделник" (Поучително Евангелие) от Св. Софроний Врачански, издадено от хаджи Михаил Костенцов (Констанцев)

Харесвайки илюстрациите на Макс Мецгер в стил модернизъм/авангард и колекционирайки книги с негови илюстрации, от 1920-те и 1930-те, след Костенцевото издание на "Неделника" реших да си купя новото (и разширено) издание на "Моят роден град София" на Райна Костенцева и да се потопя в годините след Първата световна война и живота на този изключителен, но малко познат художник.

След Първата световна война Райна Костенцева попада в затвора край Мюнхен [Райна 2008]. Това са дните на Баварската съветска република (април, 1919 г.). През ноември 1918 г., след приключването на Първата световна войнна, баварската династия Вителсбах абдикира и е създадена "Демократичната и социална република Бавария" [DW 2018]. Изострянето на конфликта между партиите води до убийството на министър-председателя Айзнер и създаването на "Баварска съветска република". Ителектуалци като Ернст Толер застават в първите и редици. Баварската съветска република скоро е потушена от дяснонационалистическите войски на регионалното правителство в Бамберг и на социалдемократическото правителство на Райха. В последвалите преследвания Райна се оказва в затвор край Мюнхен. И там, един "другар от театралния семинар" (Макс Мецгер), сторонник на революцията" предлага на Райна да се омъжи за него и така "да стане легална". Двамата се женят и идват в България.

Преди това, Райна Костенцева има един друг забележителен съпруг, Август Розентал. Райна разказва с много любов спомените си за този снажен и със силна осанка млад художник, благороден по характер, "луда глава", който през 1912 г. хуква за фронта (без дори да е викан) и загива няколко месеца след като с оженва за Райна. Розентал е русувал редица фрески и икони в църкви, включително някои от стенописите на катедралата "Ал. Невски". Така Райна остава без съпруг, с едно малко дете. После учи в Женева, слуша лекции на Ленин, след това учи в Мюнхен, където се и запознава с втория си съпруг Макс Мецгер.

Една от ранните и забележителни илюстрации на Мецгер е маската (ксилография) на Ленин в списание "Пламък" на Гео Милев  [Пламък 1924, бр. 2, 57 стр.], където художникът ясно заявява таланта си да прави стилизирани портрети на известни личности. 

Гравюра на дърво, портрет на Ленин от Макс Мецгер, сп. "Пламък", 1924 г.

Малко след това Макс Мецгер ще нарисува редица портрети на български поети в "Антология на българската поезия" на Гео Милев [Антология 1925]

Портрет на Теодор Траянов от Макс Мецгер в "Антология на българската поезия" на Гео Милев, 1925 г.

В по-късните години илюстрациите на Мецгер добиват по-агресивен вид, в стил авангард или конструктивизъм. 

Корица от Макс Мецгер, "Духът на новия свят", сборник под редаккцията на Д.Б.Митов, изд. "Азбука", 1932 г.

Редица книги от 1920-те и 1930-те, илюстрирани от Макс Мецгер, могат да бъдат видяни в новоиздадения каталог "Българският литературен модернизъм - една колекция на Росен Петков" [Петков 2021]

Каталог "Българският литературен моденизъм- една колекция на Росен Петков", 2021, modernism.scas.bg

Колоритни са описанията на Райна Костенцева за характера на Мецгер. "Когато през 1929 г. наследих бащиния имот", разказва Райна, "М.Мецгер се видя с пари и се разхайти. Измени на позициите си и аз се отказах да го издържам през 1932 година. С това, което успях да спася от неговите разхищения след продажбата на бащиния имот (на Михаил Костенцев), закупих два апартемента...". В книгата "Моят роден град София" накрая, Жени Кайзер разказва за срещата си през 2008 г. с Ингеборг Мецгер-Клет, живееща в Мюнхен, дъщеря на Райна Костенцева и Макс Мецгер. Ингеборг разказва за последните години на Мецгер, който "след крайнолявата си фаза през студентските години, след творческите си изяви като художник-модернист и сценограф, завръщайки се в Мюнхен, служи като заеждащ културата при националсоциалистите и след края на Втората световна война и двегодишен престой в лагер става социалдемократ. " [Райна 2008, стр. 268]. Макс Мецгер завършва кариерата си като преподавател по рисуване, умира през 1979 г. в родния си град Колумбах, Бавария. 

Така завършва бурния живот на Макс Мецгер, преминал метаморфозата от анархокомунист до националсоциалист, един от най-талантливите и малко познати илюстратори на книги. 

Литература:

Райна 2008: Костенцева, Райна, Моят роден град София // изд. Рива, София, 2008

DW 2018: Когато Бавария стана съветска република, посетено на 06.10.2021, https://www.dw.com/bg/когато-бавария-стана-съветска-република/a-46270230

Пламък 1924: сп. "Пламък", гл. ред. Гео Милев // изд, "Пламък", София, 1924

Антология 1925: Милев, Гео, Антология на българската поезия // изд. Филип Чипев, София, 1925

Петков 2021: Петков, Росен, Българският литературен модернизъм- една колекция на Росен Петков // СОКИ, София, 2021, modernism.scas.bg

Един монах и първата българска печатница - две книги на Теодосий Синаитски

Две малки и редки книжки от първата половина на 19 век, печатани с неравен шифт и изглеждащи като инкунабули от зората на книгопечатането, ни пренасят в началото на книгопечатането в земите с българско население. Преди да разкажем за тях, нека разкажем за тяхния печатар, създал първата печатница за българи, за Теодосий Синаитски. 

Преди 19 век, печатни книги са се внасяли на Балканите само от печатници извън земите на Османската империя- през 16 век- предимно от Венеция, през 17-18 век- предимно от Русия, а в началото на 19 век- от печатници в Будапеща и в Букурещ. Дори и в Цариград, под прекия надзор на правителството, в печатницата "Трудолюбива пчела" на Тадей Дивичиян, книгопечатането на български книги започва през 1844 г.

Тези малки книжки, за които ще разкажем в следващите редове са свързани и с романтичната и драматична история на един българин от Дойран, чийто живот минава в Солун и в един от легендарните християнски манастири в Египет, Синайския манастир, построен от император Юстиниан I през 6 век. Това е печатарят архимандрит Теодосий Синаитски. 

Синайският манастир, построен през 6-ти век, Египет, снимка от Wikipedia

Синайският манастир е известен със своята голяма библиотека с ръкописи, както и със своята раннохристиянска архитектура, икони и други произведения на изкуството. В този легендарен манастир, Теодосий е ръкоположен за архимандрит и след завръщането си служи в солунската църква Св. Мина. Като таксидиот обикаля българските земи и събира помощи за Синайския манастир. Обикаляйки, вижда, че гръцки книги има, но български няма. В църквата Св. Мина в Солун, Теодосий Синаитски отваря своята печатница. Вероятно печатницата е имала стара преса от типа на Гутенберговата. Тази преса е внесена и престоява около година при Даскал Камче в с. Ватоша. Даскал Камче е печатал някакви книги, за съжаление нищо не се е запазило. Тъй като на Камче му е било забранено да печата, Теодосий Синаитски, който често посещавал Ватоша, подирил подкрепата на солунския митрополит Мелетий, който му осигурил разрешение да премести печатницата в Солун и да печата. Тъй като било много скъпо да се купят кирилски букви от Русия или от другаде, Теодосий се споразумява с един руски емигрант букволеяр да изработи букви. От редица съобщения и писма, вкл. от Неофит Рилски, може да се счита, че печатницата започва работа през 1838 г., от която година е и първата запазена книга. 

Гравюра - печатарница с преса тип "Гутенбергова"

През февруари 1839 е отпечатана втората книжка, "Краткое описание двадесят монастирей обретающяся во Святой Горьi Атонской".

"Краткое описание двадесят монастирей обретающяся во Святой Горьi Атонской", 1839 г.

Книжката е с рамери 14.5 х 19.5 см., 10 листа+2 празни+1 заглавна. Отпечатана е вероятно с отлятия специаллно за Теодосий шрифт на стара преса (Гутенбергов тип), на ленена ръчно отлята хартия с водни знаци. Хартията е колорирана в зеленикъв цвят. На книгата обръщат внимание и изследователите на нашето книгопечатане, директора на държавната печатница Стилиян Кутинчев и проф. Йордан Иванов. [Кутинчев 1920, с. 34, Иванов, 1931, с. 194]. На заглавната страница има орнамент, приличащ на хералдичен знак- корона с два ангелчета. Този орнамент, както и рамката, са идентични с тези на първата книга на печатницата, "Началное учение с молитви утренния славяноболгарский и греческия" от 1838 г. Буквите са едър църковнославянски шрифт, при печатането са силно набити и се виждат издатините по листа.

Начало на текста на "Краткое описание двадесят монастирей...", 1839 г.

През 1839 г. църквата пострадва от пожар, вероятно при него е повредена и печатницата на Теодосий. Според разкази на очевидци, има и друга версия, че печатницата е запалена нарочно [Кутинчев 1920, с. 33]. Тoзи сериозен удар върху печатницата е преодолян с финансовата помощ на Кирил Пейчинович, един друг голям български духовник и просветител. През своя живот Кирил Пейчинович възстановява два манастира- Марковския и Лешочкия, помага на Теодосий да възстанови и изгорялата печатница [Кутинчев 1920, с. 33-34].

Във възстановената печатница, Теодосий отпечатва през 1840 г.  втората книга на Пейчинович, "Книга глаголемая утешение грешним". Пъвата си книга, "Огледало", Кирил Пейчинович отпечатва през далечната 1816 г. в Будапеща. В "Утешение грешним", на заглавната страница е посочено "приведена на простьi язьiк". В предговора, написан от Теодосий се разказва за Пейчинович и се посочва "да приведе ги со толкованiе на прости язьiкъ болгарский долния Муссiи Скопскiй и Тетовскiй".

"Книга глаголемая утешение грешним", 1840 г.

Книжката е с рамери 15 х 20.5, 46 страници+1 неномерирана страници, е отпечатана на ленена ръчно правена хартия. Както и книгата за 20-те манастири, буквите изглеждат леко "играещи", набити силно при печатането. Отново листовете да обрамчени, след предисловието на Теодосий, отново е отпечатан орнамента с двете ангелчета.

"Книга глаголемая утешение грешним"- предисловие за Кирил Пейчинович от Теодосий Синаитски

Книга глаголемая утешение грешним- края на предисловието и орнамент

За съжаление, печатницата отново изгаря при пожар в края на 1842 или началото на 1843 г. Съкрушен, Теодосий се прибира при воденицата на синовете си в Дойран. През зимата на 1843, една нощ, под тежестта на падналия сняг, покривът се срутва върху Теодосий Синаитски и така завършва живота на този виден просветител и издател. 

Тези малкки книжки на първите будители имат голямо влияние за духовното възраждане на българския народ и борбата за църковна независимост. Книгите на Теоодосий показват и значението на южнобългарските книжовници (отвъд Рила и Родопите) в нашето Възраждане. Печатницата на Теодосий Синаитски в Солун от своя страна кара Неофит Рилски да поднови опитите си да открие печатница заедно с Райно Попович и Никола Карастоянов, което пък помага за ускоряване на усилията на Карастоянов да започне легално печатането на книги в Самоков. Първата книга, отпечатана в Самоков от Карастоянов, следващо издание на  "20-те манастири", все още не носи името на печатницата на Карастоянов, а надписа "печатано будимскими писменьi", т.е. отпечатано с букви от Будапеща.

Един монах и неговата кауза, един опит да се направи тунел в скалата с кирка, това е историята на първата българска печатница на Теодосий Синаитски. Това е интересната и драматична история на един мисионер на Възраждането и радетел на българския език.

Текстура на ленената ръчно лята хартия с водни знаци на "Краткое описание двадесят монастирей...", отпечатана от Теодосий Синаитски, 1839 г. 

Росен Петков- изследовател на книгата като артефакт

rosen@scas.bg

Литература:

Кутинчев 1920: Кутинчев, Стилиян, Печатарството в България до Освобождението // Държавна печатница, София, 1920

Иванов 1930: Иванов, Йордан, Български старини из Македония // БАН, София, 1931 

Историята на една кутийка за пудра и Балканските Ротшилд

Понякога може да научите много интересни и любопитни факти дори от една дребна кутийка за пудра, ако внимателно я разгледате като артефакт. Преди време ми попадна една такава винтидж хартиена кутийка за пудра, от около 1920-те.

Кутийка на пудра, около 1920-те, произведена от Братя Арие в София

Обърнах долната страна и прочетох, Poudre de Luxe Mignolia, Parfumerie MIGNOT-BOUCHER, Paris. Кутийката е луксозно оформена, направена от картон, с леко сферичен (издут) капак, картонът е облепен с литографски отпечатани изображения. Релефността на печата и използването на златиста боя също допринася за красивия вид на кутийката. Възможно е и ръчно дорисуване на елементи на капака с цел релефност на изображението. Отпечатването на облепващите картона изображения вероятно е във Франция, но би могло да е в някои от литографиите тук. Интересното обаче е написаното отдолу, "Made in Bulgaria", което привлече вниманието ми.

Дъно на кутийка за пудра "Миньо-Буше", произведена от Братя Арие в София

В днешно време, при известни умения за търсене в Интернет, човек може да получи бързо търсената информация. Оказа се, че кутийката с пудра е производство на братя Арие, едни от най-богатите и предприемчиви българи преди 1944 г., създали фабрика за козметични продукти. Оказва се, че не само тяхната индустриална и търговска дейност са интересни, но и романтичният произход и трагичния завършек на клана Арие [Holocaust Museum 2021]  [Коен 2015]. 

В 18-ти век фамилията е живеела във Виена. За тяхното преместване в България  съществува една легенда, разказана на сайта на Самоковската библиотека [Библиотека Самоков 2018]. Един от младежите на Фамилията бил много красив. Разхождайки се по улиците на Виена, бил срещнат от самата Жозефина, която наредила на охраната да го приберат в Двореца. Тази загриженост не се харесала на Императора и той изгонил семейството, което се пренесло във Видин към края на 18 век. Заради къджалийските смутни времена, семйството отново се преселва в Самоков. Там изграждат две къщи и Синагога, Едната къща, запазена и до днес, е перлата на Самоков, Сарафската къща. В Самоков семейство започва търговия и финансови (сарафски) дейности, още преди Освобождението е известен интересът им към производството на етерични масла. 

Сарафската къща в Самоков

 

В началото на 20-ти век Фамилията вече живее в София, като построяват фабрика за козметични продукти на ул. „Мария Луиза“ 58, до известния през 40-те години хотел „Савоя“, която фабрика носи романтичното име „Жермандре“. [Коен 2015]. През 1916 г. Арие купуват и една от първите козметични френски фирми Mignot-Boucher, създадена през 1818 г., като на някои от продуктите е преведена като "Миньо-Буше" [Mignot-Boucher 2013]. Името Germandree идва от растението с това име. Известни във Франция марки пудри започват да се произвеждат в България. 

Гравюра от френски вестник на витрина на парфюмериен магазин на Миньо.

 

Ранна картонена кутийка пудра Germandree на Mignot-Boucher, Paris, началото на 20-ти век. Мотото под ароматното растение Жермандре е "Колкото повече те гледам, толкова повече те обичам" [Mignot-Boucher 2013]

Семейството има роднини във Франция, Испания и Румъния и се радва на просперитет през 1920-те и 1930-те години. Един от младежите е имал луксозен Мерцедес с червена кожа и често е разхождал с него софийски красавици. Повечето от Арие завършват Френския или Американския колеж, говорят по няколко езика. Стават меценати и помагат на много хора от областта на изкуството, участват в редица благотворителни кампании. Не случайно добиват прозвището Балканскките Ротшилд [Коен 2015]. Това е и времето на еманципиране на българката, започва носенето на европейски облекла, използването на козметика, дори организирането на конкурси по красота.

Първата "Мис България", г-ца Люба Йоцова, преди това също е имало конкурси по красота

Но семейството подценнява опасността от политиката на репресии срещу евреите, подкрепена и от създадените "Закон за защита на държавата" и през 1942 - "Комисарство по еврейските въпроси" и остава в България. Опитват се да се задържат на пазара, въпреки икономическите санкции, има опаковки със задължителното упоменване, че са произведени от евреи. Вместо обаче да поставят този отблъскващ (но изискващ се) надпис на опаковката, намират начин да поставят еврейската звезда като орнамент.

 

Снимка от колекцията на United States Holocaust Memorial Museum, https://collections.ushmm.org/search/catalog/irn515252 . Еврейската звезда и унизителния задължителен (по закона) надпис "Е.П. - еврейско производство" са стилизирани по такъв начин, че изглеждат като лого.

Започват репресии срещу Фирмата, но влиза и зловещ сценарий за показна разправа. Двама от фамилията, Леон Арие, 56-годишен, и неговия племенник Рафаел (Руфи), 36-годишен са арестувани за спекула, осъдени на смърт и спешно екзекутирани [Коен 2015]. Аферата е известна като "сапунената афера", защото са осъдени за спекула със стратегически продукт-сапун. Не помага дори опита на по-големия брат Исак, който познава Царя лично и се опитва да се срещне с него. Цар Борис III изпраща секретаря си и чрез него се оправдава, че имало натиск от Берлин и нищо не можело да се направи. На излизане от Двореца Исак Арие получава удар и умира две години по-късно. А когато една от сестрите на Рафаел отива да занесе храна в Затвора (защото осъдените на смърт не са ги хранели), получава като гръмната следния отговор: "Нямат вече нужда от ядене – обесиха ги“ [Коен 2015] . След този тежък удар по фирмата и живота на собствениците, Фамилията се разпръсква по различни краища на света.

Кутийка на пудра, около 1920-те, произведена от Братя Арие в София, поглед отстрани

Така трагично завършва историята на клана Арие, но създадените от тях продукти остават и впечатляват с изискания си дизайн и както е известно, от многобройните награди от международни изложения, впечатляват и с качеството си. А показаната хартиена кутийка за пудра е един романтичен спомен за тях и за българската козметична индустрия от преди Войната.

Росен Петков- изследовател на печатни артефакти

rosen@scas.bg

Литература:

Библиотека Самоков: Сарафската къща- чудната история на семейство Арие // Общинска библиотека "Паисий Хилендарски" гр. Самоков, 2018, https://www.samokovlib.com/sarafskata-kushta/ (посетено на 28.06.2021)

Mignot-Boucher 2013: Compactstory, The History of Mignot-Boucher Perfumer - The Powder Puff and Germandrée// Blogger.com, http://collectingvintagecompacts.blogspot.com/2013/06/mignot-boucher-powder-puff-and.html (visited on 28.06.2021)

Holocaust Museum: Mignot-Boucher face powder box marked Rachel with an excise label // United States Holocaust Memorial Museum, https://collections.ushmm.org/search/catalog/irn515245, (посетено на 28.06.2021)

Коен 2015: Коен, Леа, Жестокият край на Балканските Ротшилд // "ПЛОЩАД СЛАВЕЙКОВ", 2015, https://www.ploshtadslaveikov.com/zhestokiyat-kraj-na-balkanskite-rotshild/
(посетено на 28.06.2021)

Трите легендарни романа на Димитър Димов- "Поручик Бенц", "Осъдени души" и "Тютюн"

Димитър Димов е създател е на три емблематични романа, обичани и четени от много хора по света- "Поручик Бенц", "Осъдени души" и "Тютюн".

Димитър Димов е професор по анатомия на гръбначните животни, но очевидно по призвание е талантлив писател и познавач на човешката душа. И в трите романа той създава герои, чиято душа бушува на фона на драматични исторически събития. А няма по-добър повод героите да разкрият тъмните и светлите си страни при критични обстоятелства.

Много се е писало за Димов и неговото творчество, особено за изучавания и четения "Тютюн". Нека обаче сега да оставим настрана биографичните аспекти на писателя, критическите анализи на неговите творби и да се опитаме да разгледаме първите издания на тези три емблематини книги като артефакти.

"Нищо не вдъхва по-силна воля за живот, нищо не събужда по-силно инстинкта за самосъхранение от образа на жената, която обичаме" [Поручик Бенц 1938, с. 246]. 

Корица на първото издание на "Поручик Бенц", 1938 г.

Романът "Поручик Бенц" е замислен още през студентските години на писателя. Написаните в Бургас ръкописи, изпратени до в. "Литературен глас" на Димитър Митов не получават отговор, но Добромир Чилингиров (син на Стилян Чилингиров) издава романа в края на 1938 г., в тираж 1000 броя. Хартията е обикновена дървесинна, корицата- семпла. Фаталната жена, самоубийственото поведение и увлечението на поручик Бенц, отдалечаването от традиционната народностна/местна тематика, психилогизма на действията правят романа особенно и нетрадиционно произведение. Именно за това "Поручик Бенц" е атакуван от лявата критика и недолюбван по времето на социализма. Постепенно, заедно със следващите романи, той придобива популярност. 

Първо издание на "Осъдени души", 1945 г.

"— Само християните ли могат да приемат смъртта спокойно? — попита Фани.

— Да, само християните — фанатично потвърди той. — А истински християни са ония, които се жертвуват, за да спасят други… казвам, други, но не един! Това е ядката, неразрушимата и вечната същност на християнството. Ние сме дошли тук, за да я приложим. А вие?… Заради любовта си? Но да обичаш само един човек и да забравиш заради него другите, за нас това е егоизъм! Любовта, знаете за кое чувство говоря, е нещо съвсем лично, съвсем противоречащо на монашеската етика, съвсем недопустимо за нас. Тя е удоволствие, порив към земния живот, страст… и в тоя смисъл егоизъм!… Онази вечер вие ме прикрихте с тялото си от куршумите на анархистите, но не искахте ли да ме спасите само за себе си? Бихте ли направили същото за някого другиго? Ето, затова аз наричам за себе си любовта егоизъм. Това е, разбира се, чисто наш монашески възглед, който не бива да ви смущава, що се отнася до отношенията ви към другите хора. Ние се придържаме към него, за да служим по-добре на бога.

Той замълча. Погледите им се срещнаха отново всред това мълчание. Фани се усмихна тъжно, без гняв. Съзна само, че помежду, им продължаваше да зее вечната пропаст, която нищо не можеше да изпълни. Но съзна също, че и той се измъчваше тайно под неясната логика на мислите си, под жестокото противоречие между аскетизма и мигновеното чувство, което го бе овладяло преди малко. Дойде й наум, че преди да стигне сегашната йерархия в ордена си, той бе минал през всички степени на йезуитското образование, което развива гъвкавостта на интелекта до крайност. Той бе изучавал философия, теология и медицина, владееше изтънчено похватите на диспута, имаше практиката на семинарни упражнения, но сега — защото бе разстроен, защото се измъчваше — попадна изведнъж в мъгливи силогизми, в банални обяснения, които можеха да събудят у Фани само съжаление. Той бе смутен и като че усещаше нещо в самата действителност, което не можеше да бъде превъзмогнато от разума и чувството му. В мълчанието, което последва, той може би мислеше пак за оная нощ, когато тя го прикриваше с тялото си от дулата на пушките. Дали това можеше да се нарече егоизъм… егоизъм от каквото и да било гледище?" [Осъдени души 1945, с. 271] 

"Осъдени души", издаден през 1945 г. е резултат от натрупаните впечатления и емоции на Димитър Димов от срещата му с Йезуитския орден по време на специализацията му в Испания през 1943-1944 г. Фани Хорн, както и Елена от "Поручик Бенц" са образът на фаталната жена. Първото издание е с твърди корици, но с не много качествена дървесинна хартия, без илютрации. Носи белезите на печатните издания по време и след войната, когато се влошава качеството на печат.

 

Корица на първото издание на "Тютюн", 1951 г.

Корица на второто издание на "Тютюн", 1953 г.

Илюстрация от второто издание на "Тютюн", художник Никола Мирчев

"Тя го гледаше спокойно, невъзмутимо, скрита зад бронята на цъфтящото си, добре гледано здраве и равновесието на нервите си, което скандалът не можеше да засегне. Само в кафените й очи светеше някакво иронично злорадство, сякаш изпитваше наслада да го вижда така смазан и унизен. Сега тя бе в апогея на своята жизненост, на своята съблазън и красота. Синкавочерната й коса бе гъста и буйна, лицето й сияеше с гладкостта на слонова кост, а в движенията на тялото й прозираше някаква котешка пъргавина. От цялото й същество лъхаше самодоволство, способно да живее чрез себе си и за себе си. Тя се беше превърнала в красиво и съвършено произведение на света, в който човек се издигаше, ограбвайки другите." [Tютюн 1951]

Романът "Тютюн" има две версии, първото издание от 1951 г. е без партизантската нишка, в тираж 4000 броя. Първото издание се "изпарява" по книжарниците, наградено е с Димитровска награда, но "приятелски" критикувано от Вълко Червенков, допълнено с партизантското движение и преиздадено  (второ издание) през 1953 г. И двете издания са подобни като дизайн, твърди жълти корици с илюстрация, първото е с по-некачествена хартия, второто- бяла хартия и илюстрации в текста. Художественото оформление на корицата на първото издание е от Илия Петров и Борис Ангелушев. На второто издание художникът е Никола Мирчев. Второто издание носи белезите на все още добрия печат от времето на сталинизма след Войната (50-те). След края на 50-те отново настъпва упадък в печатането на книгите, преминава се към по-достъпни и по-евтини отпечатвания в големи тиражи. Любопитен факт е, че Невена Коканова е предпочетена пред жената на писателя, Лена Левчева (и двете участват на кастинг), за ролята на Ирина във филма "Тютюн".

Отляво надясно - първото издание на "Поручик Бенц", "Осъдени души", "Тютюн" и второто издание на "Тютюн"

 Емблематични романи, които си струва всеки да прочете.

Росен Петков - изследовател на книгата като артефакт

rosen@scas.bg

Литература:

Поручик Бенц 1938: Димов, Д., Поручик Бенц // Д. Чилингиров, София, 1938 (на корицата 1939)

Осъдени души 1945: Димов, Д., Осъдени души // Хемус, София, 1945

Тютюн 1951: Димов, Д., Тютюн // Народна култура, София, 1951