Някои любопитни факти за оформлението на Рибния буквар - хартия, шрифт, илюстрации и отпечатване

"Буквар с различни поучения" (Рибният буквар) събрани от Петра Х. Беровича (Петър Берон) е може би най-известната и най-коментираната възрожденска печатна книга. За нея се е писало много, за авторът и - също. Но все пак има редица неосветлени факти за книгата поради няколко причини. Първо, Букварът е отпечатан в зората на нашето книгопечатане на съвременен език, практически е първата печатна книга на разговорен (простонароден) език, въпреки, че още Св. Софроний Врачански заявява тази претенция с Кириакодромион ("Неделник") отпечатан през 1806 г., но не успява да я постигне. "Неделникът" на  Софроний е смес от разговорен и старобългарски (църковно-славянски). Второ, по това време все още няма български вестници или списания, които да отразят отпечатването на Буквара, а и Петър Берон е едва на 25 години. Трето, авторът на Буквара не обича да дава сведения за живота си, не дава ликът му да се възпроизвежда. Единствено неговият приятел Николай Павлович успява тайно да го скицира и после да направи по скицата единствения му портрет. (Сборник 1925, стр. 15). Четвъртата причина, може би, се крие в трудното разпространение на първото издание на Буквара. Неговото приемане тогава е неднозначно. Докато учени като Юрий Венелин са възхитени от ясната структура и език, в родния му град Котел букварът не се приема добре, заради критичния предговор, нападките към изучаването на Псалтира и Часослова (които са неразбираеми за децата) и липсата на по-голям обем религиозни теми. 

Портрет на Петър Берон от Николай Павлович, ок. 1886 г.

Най-голям е недостигът на сведения за Рибния буквар като артефакт- хартия, печат, шрифт, илюстрации, както и кога придобива популярното си име "рибен". Много често изследванията за Буквара се съсредоточават само върху първото му издание от 1824 г., което също изкривява нещата и пречи за по-обхватното разбиране на значението и "живота" на тази книга. Също така, много от публикациите за Буквара са слабо илюстрирани/онагледени, което пречи да се видят някои особености на дизайна на прочутата книга. Нека разкажем за някои любопитни (и малко известни) факти за оформлението на Рибния буквар - хартия, шрифт, илюстрации и отпечатване.

Петър Берон разказва в Предговора на Буквара за структурата му, че след предговора започва с имена, местоимения и прочие, че събира и няколко къси и различни поучения от "Дарварьоват Еклогар",  (Еклогар 1804).

Заглавна страница на Буквара от 1824 г.

Предисловие на Буквара - препратката към "Еклогар", 1804 г., на Димитриос Дарварис

Но включването на текстове от Буквара на Дарварис съвсем не означава, че Букварът на Берон подражава. Той е оригинален и по съдържание, и по оформление. Берон е новатор по много линии- идеята за светско образование, идеята за взаимно обучение, звучното изговаряне на буквите ("а", "бъ", "въ"... или "а", "бе", "ве"..., а не "аз", "буки", "веди"...), идеята, че обучението трябва да се нагажда спрямо децата и включването на светски теми/знания, избягването на религиозни теми (които трудно се разбират от децата). 

Всички източници споменават, че Букварът е отпечатан в Брашов, въпреки, че на заглавната страница не е указан градът или печатницата. В старите каталози и цитирания Брашов е поставен винаги в скоби, [Брашов], т.е. предполага се/знае се, че е отпечатан там. Градът е известен с традициите си в книгопечатането, има и старо училище с печатарска преса (където през 2016 бе поставена и паметна плоча на Берон). Но има и един съседен град в Трансилвания, Сибиу, където също има големи традиции в книгопечатането. Също така, младият Петър Берон вероятно е разглеждал и взаимствал част от струтурата на съществуващите вече румънски буквари. Ето един румънски буквар, издаден малко по-рано, през 1822 г., в Сибиу (сравнително близо до Брашов), в печатницата на фамилията Барт. Сибиу е известен с първата печатница в Трансилвания и втората на територията на Румъния, създадена през 1525 г. И двата буквара са с еднакъв формат (8-ка), печатани са на еднаква хартия, ползват почти еднакви шрифтове, т.нар. стара/църковнославянска кирилица (има малки разлики) и страниците изглеждат оформени почти еднакво.  Навлизането на печатни книги на т.нар. "гражданска кирилица" (която ползваме и днес) започва малко по-късно, през 30-те години на 19 век., например, "Аритметиката" на Христаки Павлович от 1833 г., която е отепчатана на гражданска кирилица (гражданица).

Букоавн, Сибиу, 1822 г., Иван Барт (Johann-Andreas Barth)

Любопитно е сравнението на оформлението на двата буквара. Букварът на Берон има ценно Предисловие, което дава информация за вижданията на Берон за образованието и практиески съвети как да се преподава. Румънският буквар започва директно с буквите. Българският е практически по съдържание една малка енциклопедия, румънският- предимно с молитви и религиозни теми. Ето как изкглеждат страниците с азбуката в българския и румънския буквар.

Страницата с азбуката на Буквара на Петър Берон, 1824 г.

Страницата с азбуката в румънския буквар от 1822 г.

Страницата с буквите и сричките на Буквара на Берон, 1824 г.

Страницата с буквите и сричките на Румънския буквар, 1822 г.

Бероновият буквар има и още едно предимство, известни са илюстрациите му, 12 на брой изображения, отпечатани в 3 разгъващи се приложения (3 дълги листа). На един от разгъващите се листа има кит и делфин. Някои изследователи твърдят, че името "Рибен буквар" идва от кита и делфина, други, че на задната корица (която май никой не е виждал до сега) имало делфин. Но, както отбелязва в подробните си изследвания за името, Иван Алексиев (Алексиев 2014), вероятно името "рибен" се добавя към буквара на Берон доста по-късно, някъде между второто и седмото издание, когато се печатат за кратко време няколко издания и когато броят на рибите в текста и изобщо морската тематика са увеличени. Да оставим настрана факта, че китът и делфинът не са риби. Аз бих добавил и още един факт в подкрепа на тезата кога добива популярност името "рибен буквар". Дори и името "рибен буквар" да е употребявано устно по-рано (няма писмени документи за тази употреба преди 1858г.), това име започва да се използва интензивно, между хората, по-късно, за да се различи Буквара на Берон от редицата други десетки български буквари, които почват да се издават след 1840 г. Ако се погледнат каталозите за нашата възрожденска печатна литература, на Маньо Стоянов или на Николай Теодосиев, издаваните български Буквари в периода 1840-1878 са десетки (Теодосиев 2007, стр. 317-319).

Букварът с различни поучения на Берон, заедно с още една илюстрована книга от 1824 г., "Псалтирът" на Букурещките българи Полизов, Бакалоглу и Попович, са едни от първите илюстровани възрожденски печатни книги, където илюстрациите подпомагат разбирането на текста. Разбира се, "Кириакодромиона" от 1806 г., както и други религиозни печатни книги преди 1824 г. имат орнаменти и гравюри, но тези илюстрации имат по-скоро орнаментен/ракрасяващ характер. Между другото, букурещките българи Георги Полизов, Добри Хаджи Йоан Бакалоглу и Стефан Попович също са едни от пионерите, решили да издават учебни помагала и в периода 1824-1830, освен Псалтира и Часослова, издават в Букурещ един Буквар (първо издание 1824, второ- 1825).

Илюстрации, Букварът на Берон, 1824 г.

Любопитно е съвпадението в хартията на двата Буквара (от 1824 г. на Берон и Румънския от 1822 г.). По това време, в много страни, все още се използва ленена или ленено-конопена хартия, правена ръчно, от парцали (от дрехи).  Тя има характерна структура, обусловена от начина на "отливане" на листата. Виждат се нишките на лена и "бели линии" от ребрата на решетката, през която изтича водата при формирането на един голям лист хартия. Въпреки, че от 14-ти до началото на 19-ти век производството на ръчна парцалена хартия се извършва по една и съща традиционна технология и цветът на листата е леко жълтеникав, има разлики в качеството на хартията, дебелина, броя ленени нишки на см, нюанси в цветовете и други особености при различните производители на ръчна хартия. Ленената (ръчната парцалена) хартия е устойчива на времето, запазва качествата си, но е доста скъпа и след 1835-1840 г. нейното производство отстъпва на т.нар. памучна валцована (машинно произведена) хартия. Ленената хартия, както и дрехите, могат да бъдат нападани от молци и гризачи, често по старите книги могат да се видят дупки (от молците) или изгризвания от мишки.

Текстура на ленената хартия на Буквара на Берон, 1824 г.

Текстура на ленената хартия на румънския буквар от Сибиу, 1822 г.

Вижда се, че двете хартии на двата буквара си приличат, за разлика от хартията на следващата книга, "Свещенното цветосъбрание", която е печатана в Буда (Будапеща). Бели линии от ребрата на решетката за изливане на хартията почти не се виждат, виждат се само нишките (линиите) на лена. Хартията е леко груба, за разлика от френската ленена хартия по това време.

Берон попада в Брашов по времето когато българите там, някои от които заможни хора, започват да мислят за издаването на български учебници. В послесловието на Буквара си, Берон дава доста подробна информация за тези издателски намерения. Интересно е, че споменава за един Лексикон за самообучение (без учител), който обаче не е издаден. Споменава се и "Священное цветоотбрание". Неговият благодетел, поел издаването на Буквара от 1824 г., Антон Йованович, поема и следващата книга, "Свещенно цветосъбрание или сто и четири свещенни истории" (Священное цветоотбрание или сто и четире священи истории), в две части, издадени в Будапеща (Буда/Будин), 1825 г.

Свещенно цветосъбрание или сто и четири свещенни истории, Будин (Будапеща), 1825 г.

В Цветосъбранието се упоменава Буквара на Берон, обяснява се неговата цел и предимства, но все още не се упоменава като "Рибен". 

Упоменаването на Буквара на Берон в "Священное цветоотбрание или сто и четире священи истории", Будин (Будапеща), 1825 г.

Текстурата на хартията тук показва по-ясно изразени ребра на решетката (вертикалните бели линии), за разлика от тази на Букварите по-горе.

Текстура на ленената хартия на "Священое цветобрание или сто и четире священи истории", Будин (Будапеща), 1825 г.

Следващите четири издания на Буквара на Берон, 1841, 1846, 1847, 1950 г. са отпечатани в Букурещ, в печатницата на Питар Захари Каркалеки, без предговора и послесловието, има редакции и увеличение на текста. Липсва и името на автора (дали заради обидата от мнението на училщните настоятели в Котел за първото издание, дали защото Берон вече става европейски учен и не желае името му да стои на буквар?). Големият период между първото и второто издание вероятно подсказва, че първото не е било особено популярно в училищата и поради критичния предговор и поради минималния брой молитви/религиозни теми, че не се е понравил на много настоятели на училища в България. Първото издание може би се е купувало/разпространявало поради това, че е една интересна енциклопедична книжка, написана увлекателно на съвременен език, но не е могло да окаже влияние върху обучението в тогавашните килийни училища (които масово съществуват до 30-те години на 19 век и където Псалтирът и Часословът са основните "учебници"). В училищата, значимо влияние оказват следващите издания на Буквара. При тези Букурещки издания след 1841 г., текстът е увеличен с темата за "въздушните явления", резултат от френските разработки на Берон на тема "атмосферология" (което показва ангажираността на Берон със следващите издания). Илюстрациите са пак отделно (приложения), отзад, изображенията на животни, 12 на брой, са отпечатани литографски. Листовете не са разгъващи се, а са с рамера на другите листа. Прави впечатление по-финната изработка на илюстрациите. Ето и страници от третото (четвърто, ако се брои това от 1846 г.) издание на "Буквар болгарский с различни поучения", "Изданiе третie", Букурещ, 1847 г.

Предна корица на "Буквар болгарский с различни поучения", Букурещ, 1847 г.

Задна корица на "Буквар болгарский с различни поучения", Букурещ, 1847 г., с цената.

Илюстрация "12. Делфин" от "Буквар болгарский с различни поучения", Букурещ, 1847 г. Литографии Луи Г. Венрих, Букурещ

Хартията на Букурещките (1841,1846,1847,1850) и Цариградските (1856,1862) е вече памучна, валцована (машинно произведена) хартия. Тя е бяла, гъвкава, но също като ленената скъпа, използва се в периода 1840-1890 г. След 1890 г. навлиза дървесинната хартия (или смесената), която е по-евтина, но с времето става чуплива, заради киселинността си. Поради спойващото вещество (нишесте) и поради свойствата на памука, тази памучна хартия е чувствителна на влага, появяват се кафяви петна, които после не могат да се премахнат, дори и при реставрация.

Печатницата на "Захария Каркалеки и Син" е отпечатала 15 български книги, фирмата съществува до 1850 г. (Кутинчев 1920, стр. 183). Любопитно е, че през 1846г. Захари Каркалеки печата и Буквара на Хаджи Найден Йованович (Йоанович) от Татар-Пазарджик (днешен Пазарджик). Вероятно поради закриването на фирмата, следващите две издания на Буквара, 1856 г. и 1862 г. са отпечатани в Цариград, в печатницата на Тадей Дивичиян (който печата и "Цариградски вестник" на Иван Богоров, Александър Екзарх и Тодор Бурмов). В тези две издания илюстрациите вече са в текста, а рибите са солидно застпени (има добавени още риби). Тадей Дивичиян вече има опит в печатането на български буквари, през 1844 г., в Цариград, печата Буквара на Константин Огнянович.

Последно възрожденско, Цариградско издание на Буквара на Берон, 1862 г.

В изданието от 1856 и 1862 г. има включени описания на редица риби, увеличени са и броя страници (съответно обема на знанията).

Както споменахме, името "Рибен буквар" се среща по-късно и вероятно е в резултат от добиването на популярност на Буквара и добавянето на доста риби при изданието от 1856 г. (и още 3 при изданието от 1862 г.). И, както бе изказана по-горе тезата, в резултат на стремежа да се разграничи Буквара на Берон от десетките български буквари издавани след 1840 г.

Ето някои ранни отзиви на Буквара и как е наричан той. По-горе показахме коментара за Буквара в "Свещенното цветосъбрание (цветобрание)" от 1825г., което е втората книга свързана със благодетеля на Берон, Антон Йованович. Един от ранните изследователи на нашата книжнина и история, човекът "преоткрил" българския народ за света, ученият Юрий Венелин, в своята книга "Древните и сегашни българи в политическо...", 1829 г. (Венелин 1829), дава много висока оценка на Буквара на Берон. Венелин възхитено споделя, че не е виждал сред руските буквари така добре направен.

Заглавна страница на "Древните и сегашни българи", Юрий Венелин, 1829 г.

Висока оценка за "Буквар с различни поучения" в "Древните и сегашни българи", Юрий Венелин, 1829 г.

За него Юрий Венелин казва: "Аз не съм видял нито един руски буквар, който по достойнство може да се равнява на тая книжка, която е много поучителна" (Венелин 1829, стр. 16)

Неофит Рилски, в обширния предговор на своята Граматика от 1835 г., критикува някои правила за писане в Буквара, но никъде не го споменава като "рибен".

Заглавна страница на "Болгарска грамматика сега перво сочинена отъ Неофита..., 1835 г

Критика на буквара на Берон от 1824 г. в "Граматиката" на Неофит Рилски, 1835 г.

 

Проф. Измаил Срезневски, един от ранните изследователи на българската печатна книга, в своя "Очерк книгопечатанiя в Болгарiи" от 1846 г. споменава за "Буквар с различни поучения" на Петра Х. Беровича, от 1824 г.

"Очерк книгопечатанiя в Болгарiи" от 1846 г., снимка в "Материали по история на българската библиография до Освобождението" (Цветанов 1955, стр. 65)

И всъщност първата публикация (поне засега), където се назовава Буквара на Петър Берон като "Рибен буквар" е на съвременника на Берон, д-р Иван Богоров, в сп. "Български книжици" през 1858 г. Вероятно, по време на Букурщките издания, а може би и след Цариградското от 1856 г., което е с множество риби, Букварът става известен като "Рибен буквар". 

 

сп. "Български книжици", август, 1858 г.

За първи път в публикация на Иван Богоров е употребено името "Рибен буквар", сп. "Български книжици", август, 1858 г. Тук е разказана и историята с получаването на дарени бройки от Рибния буквар и неодобрението му (вероятно заради критичния Предговор и малкото религиозни текстове).

 

А мистерията, дали на последната корица на Буквара от 1824 г. има делфин и оттам е дошло името му, си остава, защото екземляр с запазена задна корица (за сега) няма. Но, както твърдят някои съвременни автори (Алексиев 2014) и както показахме и тук, по-вероятно е името "Рибен буквар" да е придобило гражданственост след множеството издания в периода 1841-1862 и включването на доста риби в последните Цариградски издания. 

Разказахме за Рибния буквар като артефакт- за оформлението- хартия, шрифт, илюстрации, хартия, печат. Както стана ясно, оформлението на Буквара го прави една много интересна и симпатична книжка, в която и до сега се зачитаме с интерес. Неговите идеи, илюстрации и разбираем текст го правят уникален за времето си.

Росен Петков- изследовател на книгата като артефакт, rosen@scas.bg

Литература:

Сборник 1925: Сборник Д-р Петър Берон по случай стогодишнината на Рибния буквар 1824-1924, ред. Негенцов и Балабанов // София 1925 г.

Еклогар 1804: Εκλογάριον γραικικόν εις την χρήσιν των πρωτοπείρων της απλής διαλέκτου, Βιέννη, 1804 

Алексиев 2014: КОЛКО СА ИЗДАНИЯТА НА „РИБНИЯ БУКВАР” И ЗАЩО ТОЙ НАИСТИНА Е РИБЕН, (посетено на 07.03.2021) http://www.morskivestnik.com/mor_kolekcii/izsledwaniq/images/RIBEN_BUKVAR_1.pdf

Кутинчев 1920: Кутинчев, Ст., Печатарството в България до Освобождението // Държавна печатница, София, 1920

Венелин 1829: Венелин, Юрий, Древние и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам, т.1 // Москва, Въ Университетской Типографiи, 1829

Цветанов 1955: Цветанов, Ценко, Материали по история на българската библиография до Освобождението // Наука и изкуство, София, 1955 г.

Теодосиев 2007: Теодосиев, Николай, Каталог на българските пеатни книги 1508-1878 // Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 2007

Старите карти разказват - два епизода от Руско-Турската война

Скоро ми се наложи да обяснявам за боевете около Шипка и с изненада установих, че в Интернет почти няма дигитализирани карти на бойните действия и е много трудно човек да си представи ситуацията в Шипченския проход. Повечето хора знаят за Шипка от стихотворението на Иван Вазов "три деня младите дружини как прохода бранят" и картината позната у нас с краткото ѝ наименование „Защитата на Орлово гнездо” на руския художник Алексей Николаевич Попов.

„Защитата на Орлово гнездо” на Алексей Попов.

Но истината е, че боевете и опазването на Шипченския проход са траели месеци, че тези боеве са част от целия театър на бойните действия около Стара и Нова Загора, Казанлък и Шейново, че тези боеве са свързани и с Плевенската епопея, защото в Шипченския проход руснаци и българи задържат армията на Сюлейман паша, която има за цел да премине прохода и да разбие обсадата на Плевен.

Не на последно място, през годините има разминавания в употребата на наименованието "Шипка". През втората половина на 19 век върхът (с Паметника на свободата) е бил известен дори и сред турците като връх Свети Никола, а връх Шипка се е намирал на километър от Св. Никола, над сегашния паркинг, който е пред стълбите на Паметника на свободата. През времето на социализма, връх Свети Никола е преименуван на връх Столетов, после на Шипка и като че ли се оказва, че има два върха с едно и също име. Погледнах и съвременна планинарска карта, там беше означен "стария" връх като Шипка, а на сегашния стоеше наименованието "Паметник на свободата". Трудно се намират в Интернет и разположението на върховете около Св. Никола, на които също са се водели кръвопролитни битки и са част от Шипченската епопея. Разбира се, в музеите могат да се намерят много подробни материали, но за съжаление, голяма част не са дигитализирани.

Зарових се из старите книги, придружени с карти, от моята колекция, и стигнах до няколко интересни карти, с които бих искал да илюстрирам театъра на бойните действия в Шипченския проход. Тези карти включваха прочутата голяма карта на Феликс Каниц, притурка към първото и следващите издания на немски на книгата в три тома "Дунавска България и Балканът", 1875, 1880, 1882 г. (Каниц 1882), картите в книгата на генерал Радко Димитриев, "Боевете и операциите около Шипка", 1902 година (Димитриев, 1902), картите в "Гурко и Сюлейман" на генерал Атанас Тодоров, 1902 година (Тодоров 1902) и картите и гравюрите на една богато илюстрована руска книга, "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", 1881 г., под редкацията на генерал Сергей Зыков (Зыков 1881). 

Нека разкажем, чрез картите и старите книги, за два епизода от Руско-Турската война, за преминаването на Дунава, чрез картата и илюстрациите на Феликс Каниц в "Дунавска България и Балканът" и за Шипченската епопея, чрез картите и илюстрациите в посочените по-горе книги.

Картата на Феликс Каниц е използвана от руските войски за преминаването на Дунава. В Османската империя изобщо не се насърчавало правенето на карти, защото са се опасявали от използването им за евентуални бойни действия. Често разстоянията се мерели с време на преход, нямало е точно означение на селищата. Ето как изглежда една карта на Балканите, призведена в Западна Европа от Герардус Меркатор, от около 1620 година. Земите на Южна България и Беломорието се казват Romania, името идва от времената на Византия, България е между Дунава и Стара планина, а Румъния се нарича Влахия.

Карта на Балканите, Меркатор, издание ок. 1620 г.

Феликс Каниц си е извоювал прозвището "Колумб на Балканите". Той посещава 18 пъти България, за първи път през 1860 г. и за последен, през 1883 г. Роден през 1829 г. в Будапеща, Австрийска империя, в богато търговско семейство, той е "бил оставен свободно да се занимава с изкуство" (Романски 1939). През 1842 посещава литографския институт в Будапеща, а през 1847 се преселва във Виена и посещава един литографки институт там (Романски 1939, стр. 11), там става и "художествен пълномощник", после художествен редактор на сп. "Илюстрирте Зайтунг" и съветник на император Франц Йосиф I. При посещенията си в България, Каниц скицира всичко, което му се изпречи на пътя, градове, природни забележителности, исторически руини, архитектура, обичаи. Среща се с видни личности, като Митхад паша и Колю Фичето. Възхитен е от неговия мост при Бяла (Беленския мост). Тези илюстрации, после дооформени, са отпечатани в забележителния му труд "Дунавска България и Балканът", първият том и картата са издадени на немски през 1875 г., а следващите- малко по-късно. Президадени са през 1880 и 1882, където Каниц добавя още илюстрации (Каниц 1882).

Корица на третото издание на "Дунавска България и Балканът", Лайпциг, 1882 г.

За първия том от първото немско издание през 1875 г. има и отзиви в българската възрожденска преса. В списание "Летоструй" от 1875 г. и 1876 г. са поместени кратки отзиви. В "Годишната книга" на "Летоструй", под редакцията на Янко Ковачев, има поместена статия за картата и том I на Каниц. Критично е отношението към текста на том I на "Дунавска България и Балканът", който на места показвал недобро познаване на характера и историята на българския народ, но се дава и обяснението, че за това непознаване е виновен затворения в себе си наш народ, който е недостъпен за чужденците поради необразоваността си. (Ковачев 1876, стр. 117).

сп. "Летоструй", 1876 г.

За подробната картата на Феликс Каниц, с дължина около 148 см. (в различните издания има малки разлики в размера), "Летоструй" пише много ласкави отзиви: "Ние имахме много пъти случай да видим Каницова-та карта, и засвидетелствуваме, че до сега по-добра и по-подробно изложена карта частно за България не сме видели" (Ковачев 1876, стр. 117).

 

Оригинална карта на Дунавска България и Балканът, литография, автор: Феликс Каниц, от третото издание през 1882 г.

Ето и детайл от картата, показващ прохода Шипка и връх Свети Никола. В статията от 1876 г. в "Летоструй" се изтъква и заслугата на Каниц за описанието и изобразяването на силуета на Св. Никола в "Дунавска България и Балканът".

Шипченския проход и Св. Никола в картата на Феликс Каниц, от третото издание 1882 г.

Силует на Балкана изглед към връх Св. Никола, илюстрация на Каниц, "Дунавска България и Балканът"

Каниц, като майстор на илюстрациите, изобразява много места у нас, като прави една подробна "снимка" на България през 1860-те и 1870-те години. Тук не е мястото да навлизаме в детайли за тези интересни илюстрации, ще дадем само няколко примера, за София, Търново и Несебър. Каниц подбира специални гледни точки, интересува се и от историческите руини (стената на София, например), от архитектура, от етнографията. Каниц е един от първите, които разкриват красотата на Белоградчишките скали. Дори неговия приятел Ами Буе, също посещавал България, е впечатлен от рисунките на Каниц на Белоградчишките скали.

Белоградчишките скали, илюстрация на Феликс Каниц, "Дунавска България и Балканът"

София с изглед към Витоша, илюстрация на Феликс Каниц, "Дунавска България и Балканът"

Търново, Феликс Каниц, "Дунавска България и Балканът"

Несебър, преходът към Стария град, Феликс Каниц, "Дунавска България и Балканът"

Картата на Каниц е била много важна при дебаркирането на руските войски в България. Известно е, че преминаването на Дунава е очаквано от османската армия и руснаците провеждат редица заблуждаващи действия, за да се стигне до изграждането на понтонен мост при Свищов и прехвърлянето на армията на българска земя. Преди това прехвърляне е имало подвеждащи "дебаркации", обезвреждане на турските патрулиращи кораби по Дунав, артилерийски обстрел на Русе и други акции за заблуждаване на противника къде ще се извърши основното прехвърляне на руската армия.

Първите месеци на Войната, през юли 1877 г. , са благоприятни за руската армия, нейния "преден отряд" на генерал Гурко минава Балкана, освобождава Стара Загора. Но османската армия се окопитва, Осман паша се окупира в Плевен, а Сюлейман паша изтласква отряда на Гурко от Стара Загора и опустошава града. Руските войски се изтеглят към Шипка. Сюлейман паша нарежда овладяването на Шипка, като идеята е Централната армия, водена от него, да се притече на помощ на Осман паша в Плевен. Започва етапа от войната, известен като "битката за надмощие". Обсадата при Плевен трае пет месеца, стоенето на Шипка, също толкова. 

Преди да се окупира на върховете на Шипченския проход, отрядът на генерал-адютант Йосиф Гурко води кръвопролитни боеве с армията на опитния пълководец Сюлейман паша. Тези действия са описани и схематично илюстрирани в книгата "Гурко и Сюлейман", 1902 г.

"Гурко и Сюлейман", 1902 г., на майор Тодоров (по-късно генерал)

Схема на военните действия при Стара Загора, "Гурко и Сюлейман", 1902 г.

Гравюра-портрет на генерал-адютант Гурко, "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", 1881 г.

Шипченската епопея, грубо казано, се състои от няколко офанзиви на османската армия през август и септември, сражения по редица върхове и долини в периода юли-септември 1877 г. и от т.нар. "стоене" при Шипка (пазене на прохода) в периода септември-декември. Върховете, на които се водят боевете през август, са Св. Никола, който е най-голям и удобен за разполагане на батареи и върховете Узункуш, Йешилтепе (връх Марковски рът) и Кючюк Йешилтепе (връх Волинска височина, Букова глава). В руските и нашите карти и в старите книги обикновено не се използват турските имена на върховете, а българските. Ето няколко интересни карти от книгата "Боевете и операциите околко Шипка" на Радко Димитриев, участник във Войната, по-късно генерал от руската армия, както и от други източници.

Корица на книгата на полковник Радко Димитриев (по-късно генерал) "Боевете и операциите около Шипка", 1902 г.

Боят на 11 август 1877 г., "Боевете и операциите около Шипка", 1902 г.

Руските позиции на връх Свети Никола (днес Шипка): 1. Голямата (Николаевска) батарея; 2. Малката батарея; 3. Стоманената (Турска) батарея; 4. Скалите Орлово гнездо., източник К.Гербов, "Защитата на Орлово гнездо", 12 август 1877 г., Форум "Наука" (Форум "Наука" 2017)

Първоначално отбраната на връх Св. Никола и българското опълчение там се ръководи от генерал-майор Николай Столетов,  възпят в стихотворението "Шипка" на Вазов. По-късно ръководството на отбраната на Шипка се поема от генерал Радецки.

Генерал-майор Столетов, командир на Шипченския отряд през август 1877г., лично участва в защитата на Шипка, "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", 1881 г.

Българкото опълчение, "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", 1881 г.

Атаката на Св. Николай на 8-ми септември 1877 г., "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", 1881 г.

След опазването на Св. Никола, Българското опълчение е изтеглено в Габрово за възстановяване. При опазването на прохода през следващите месеци (т.нар. стоене на Шипка), в студовете през ноември и декември 1877 г., поради липса на зимно облекло, измират хиляди руски войници, много повече, отколкото при офанзивите на Шипка. През тези тежки зимни месеци на стоене, месеци на студ и смърт, ген. Радецки докладва всеки ден по телеграфа до Главната квартира на руското командване "на Шипка всичко е спокойно".

Зимата на Шипка, "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", 1881 г.

Зимен преход през Балкана до Шипка, "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", 1881 г.

 

Състоянието на Шипченския проход на 10 декември 1877 г., "Боевете и операциите около Шипка", 1902 г.

 

Състоянието на Шипченския проход на 10 декември 1877 г., "Боевете и операциите около Шипка", 1902 г., Забележете наименованията на върховете в. Шипка (по-горе, на север) и връх Св. Никола (по-долу, на юг)

Ясно е, че успехът на руската армия при боевете около Шипка, при Плевенската обсада и редица други битки водят до мирния договор от Сан-Стефано. Руската армия, за да преодолее съпротивата на турската армия, прилага редица съвременни за тогава методи, като движение и нападение в колони, изграждане на редути, обсадни действия, заблуждаващи действия и други мероприятия. А от старите карти и книги, близки до онези времена, става ясно колко сложна е била организацията/логистиката на Руско-Турската война, колко усилия и самоожертви са били необходими за да се стигне до Сан-Стефано.

Росен Петков- изследовател на книгата като артефакт, rosen@scas.bg

Литература:

Ковачев 1876: Янко Ковачев (редактор), сп. "Летоструй българки народен календар за 1876 г." // Издава книжарницата на Хр. Г.Данов, Пловдив, Русчук, Велес, 1876

Каниц 1882: Felix Kanitz, Dounau-Bulgarien und der Balkan // RENGER'sche BUCHHANDLUNG, LEIPZIG, 1882 

Зыков, 1881: Сергей Зыков, "Война 1877 и 1878 гг въ Европейской Турции", т. I и II // Tипoграфия М-ва путей сообщ., Санкт-Петербург, 1881

Тодоров 1902: Майор Тодоров (Атанас Тодоров, по-късно генерал), Гурко и Сюлейман // Дружествена акц. печатница "Светлина", Стара Загора, 1902 г., скици (карти): Печатница на Янко Ковачев

Димитриев 1902: Боевете и операциите около Шипка, полковник Р. Димитриев (по-късно генерал Радко Димитриев) // Издание на книжарницата на Д. Голов , София, 1902 г., сгънати карти като приложение

Романски 1939: България в образите на Феликс Каниц // БАН 1939 г.

Форум "Наука" 2017: К.Гербов, Защитата на Орлово гнездо, 12 август 1877 г.  // Сайт Форум "Наука", 2017, посетен на 01.03.2021, https://www.forumnauka.bg/topic/19603-защитата-на-орлово-гнездо-12-август-1877-г/

Илюстраторът на книги Иван Милев

Много хора познават Иван Милев като човека от петолевката. Редица хора са впечатлени от приказните му творби в стил сецесион, съчетаващи фолклорните мотиви с модернистични щрихи. Други са възхитени от неговата свободолюбивост и неговия беден, но богат на преживявания кратък живот. Неговите картини са едни от най-въхваляваните и скъпи произведения на български художници. Но малцина знаят за неговите илюстрации на книги и неговите литературни произведения. 

Снимка на Иван Милев, от книгата на Е.Петева-Филова (Филова 1940), колекция на автора

Като младеж Иван Милев пише и рисува, понякога се чувства като художник, понякога като поет. Роден е на 19 февруари 1897 г. в овчарска хижа край гр. Казанлък. (Филова 1940, стр.1). Баща му, Милю Лалев е бил беден овчар, родом от с. Шипка. Майката, Мария Лалева, била измъчвана като дете от мащехата си. Тя никога не споменава за мъките на своето детство, но сякаш успява да предаде на Иван Милев чувствителната си натура и песимизъм. В своята книга за Иван Милев, Евдокия Петева-Филова разказва, че майката, макар и проста жена, е имала редица дарования, през свободното си време драскала и рисувала разни шарки, тъкала интересни черги, боядисвала красиви великденски яйца (Филова 1940, стр.2). Милев още на девет години, в трето отделение, объща внимание на своите учители със своите рисунки, по цял ден рисува. По случай своето завършване на гимназията в Казанлък, през 1917 г., абитурентите организират в читалище "Искра" антична вечер, която Иван Милев поема, като я прави запомнняща се с пъстрите декори и костюми, които показват накъде е творческият път на художника. След гимназията Милев постъпва войник в балонното отделение и заминава за Добруджа (военен художник в щаба на Въздухоплавателната дружина). Една наблизо паднала граната причинява заекване до края на живота му (Филова 1940, стр.3). 

Веднага след войната, Иван Милев, воден от мисълта да спечели пари за Художествената академия в София, става селски учител най-напред в Чирпанско, после в Тракия (с. Горски извор, Хасковско). Иван Милев е толкова беден тогава, че не се решава да си купи обувки, а ходи с налъми. През 1922 г. Милев идва с куп картини в София, които успява да изложи в Борисовата градина. През 1922 г. постъпва и в Художествената академия, но по време на уроците проявява импулсивност и липса на търпение, бута демонстративно листата, на които рисува, добавя обуща при рисуване на голо тяло, явно показва своята скука при уроците (Филова 1940, стр. 6), мести се от "общия" в "декоративния" отдел на Академията. Мизерията не напуска Милев и в София, той често повтаря "Тежко е да се чувстваш цар, а да живееш като просяк". Неговата най-голяма радост са неговите картини, въпреки мизерията, Милев мъчно продава, мъчно се разделя с картините си. Директор на частна художествена академия в Стокхолм, един път, иска да купи негови картини, но Милев не продава голяма част от харесаните картини, въпреки че не си е платил наема (Филова 1940, стр.7). През 1923 г. Милев открива самостоятелна изложба на ул. Аксаков, в галерията на Тръпко. През 1924 г.,  като студент, Милев участва в една екскурзия до Италия, за месец. За големите класици (Микеланджело, Рафаел), "може би от липсата на чувство към класичното изобщо, може би от увлечение да отрича всичко, Милев говори едва ли не със снизхождение" (Филова 1940, стр. 10).  Малко преди да завърши (с отличие) Академията през 1925 г., Иван Милев се жени за певицата Катя Наумова, започва да получава поръчки, материаллното му положение се подобрява. Но щастието не трае дълго, през януари 1927 г. се разболява от тежка инфлуенца (испански грип) и същия месец умира. В деня на своята смърт, ненавършил 30 години, Милев получава покана да направи изложба в Дрезден.

Една от първите изяви на Иван Милев като илюстратор е през 1917 г. в списанието "Чайка", издавано в София и Бургас, като Милев не само илюстрира корицата, но и публикува в рубриката "Песни в проза". Вероятно Иван Милев илюстрира това издание по време на казармата или по време на отпуската.

сп. "Чайка", бр. 2, 1917 г., корица, колекция на автора

сп. "Чайка", бр. 2, лит. произведение на Иван Милев, колекция на автора

През 1922 г. Иван Милев илюстрира кориците на книгите на издателство "Аргус"- първото специализирано издателство за фантастика в България и едно от първите издателства за фантастика в света. Издателството е основано от Светослав Минков и Владимир Полянов, собственик е Радослав Спасов, съществува само една година. То издава малки и симпатични книжки с прекрасни корици, първата е "Синята хризантема" на Светослав Минков. Илюстрациите на Милев се вписват прекрасно в диаболичния стил на книжките на изд. "Аргус".

Синята хризантема, Светослав Минков, изд. "Аргус", 1922 г., художник на корицата: Иван Милев, колекция на автора

Фантазии, Едгар По, изд. "Аргус", 1922 г., художник на корицата: Иван Милев, колекция на автора

Аргус издава през 1922 г. заглавията „Синята хризантема“ на Светослав Минков„ Ужасът. Първо петоколие“ на Ханс Хайнц Евер„ Фантазии“ на Едгар По, „Смърт“ на Владимир Полянов, "Стихотворения в проза“ на Станислав Пшибишевски и „Децата на снеговете“ на Джек Лондон.

През 1922 г. Иван Милев прави корицата и илюстрира стихосбирката на Ламар „Арена“, издадена от „Т. Ф. Чипев“. Ламар (Лалю Маринов) е част от българския литературен модернизъм през 20-те, неговите ранни книги са илюстрирани от известни художници като Иван Милев и Макс Мецгер.

Корица на "Арена" на Ламар, 1922г., художник: Иван Милев, колекция на автора

Вътрешна страница на "Арена" на Ламар, 1922г., илюстрация: Иван Милев, колекция на автора

Малко по-късно, Иван Милев илюстрира и литературния сборник "Одрин", 1923 г., под редакцията на Константин Гълъбов и Йордан Стубел. Сборникът е посветен на падналите през Балканската и Първата световна войни. Стубел и Милев са родени през една и съща дата и година, 19.02.1897г., единият- в София, другият- в Казанлък. Илюстратори на книгите на Стубел са известни художници като Илия Бешков, Дечко Узунов и Иван Милев Стилът на илюстрациите на "Одрин" може да се определи не само като сецесион, но и като "фолклорен модернизъм", едно модерно изобразяване с фолклорни елементи.

Литературен сборник "Одрин", 1923 г., корица: Иван Милев, колекция на автора

Литературен сборник "Одрин", 1923 г. вътрешна страница, илюстрация: Иван Милев, колекция на автора

Талантът на Милев като илюстратор е забелязан и от проф. Асен Златаров (псевдоним Аура), някои от неговите стихосбирки са илюстрирани от художника.

Песен за нея, 1925 г., Аура (Асен Златаров), корица и илюстрации, Иван Милев, колекция на автора

Песен за нея, 1925, илюстрации/заглавки: Иван Милев, колекция на автора

Любопитно е да отбележим, че предходните издания на "Песен за нея" са илюстрирани от Стоян Райнов. 

Иван Милев не само демонстрира талант като илюстратор и автор на литературни текстове, но се запознава и с редица писатели от кръга на "Златорог". Става близък по "казанлъшка линия" и с Анна Каменова. Милев декорира със стенописи дома на мъжа и в Казанлък, т.нар. Стайнова къща. Анна е потомка на известен копривщенски род, бабата е сестра на Бенковски. 

Портерет на Анна Каменова, 1924 г.

В този портрет личи не само въздействието на кумира на Милев, Густав Климт, но и въздейстието на византийските традиции за рисуване на експресивни портрети, те от своя страна пък са повлияни от александрийското и египетското изкуство на портретиране (Филова 1940, стр. 44). За Иван Милев Андрей Протич казва, че той в своите произведения е "повече поет, отколкото художник".

 Литература:

Филова 1940: Е.Петева-Филова, Иван Милев // Книгоиздателство "Казанлъшка долина", София, 1940

Росен Петков- изследовател на книгата като артефакт, rosen@scas.bg