Кирил Петров: "Киноизкуството бе СМИСЪЛЪТ на моя живот"

    Кирил Петров Перфанов е един от пионерите на българското кино, за който има оскъдни сведения в нета. Още по-малко са визуалните материали за него и неговите филми. А той е не просто един от кинаджиите в зората на българското кино през 1920-те, запленени от десетата муза, а човек със завидна творческа и бизнес кариера, писал сценарии, продуцирал филми, работил с известни актьори и управлявал едни от най-хубавите киносалони в София и Пловдив през царско време- "Балкан" и "Екселсиор". Както бай Киро казва през 1973 г. (така се подписва на стари години до приятели) в едно писмо до своя ученик Макс Хирш, издигнал се до киноразпространител и директор на Universal Pictures за Бразилия, "Нека на стари години да бъда откровен, че киноизкуството, в неговите разнообразни форми на проявление, бе СМИСЪЛЪТ на моя живот." Макс Хирш започва, през 1944 г., като помощник-оператор в кино-театър "Балкан" на Кирил Петров. 

Макс Хирш, ученик на Кирил Петров, издигнал се до директор на "Universal Pictures" в Бразилия (вдясно) пристига в Холивуд, посрещнат от известния филмов актьор Джон Гавън/Гавин (в средата) и директора на студиото Руди Гутшалк, септември, 1964 г.. Джон Гавън е известен с филма "Психо" (1960 г.) на Алфред Хичкок.

Прожекция на филм в Сан Паоло с дистрибутор Макс Хирш, 1960-те

    Кирил Петров работи и с едни от звездите на нашето кино и театър- Надя Ножарова, Кръстьо Сарафов, Иван Димов (филма "Изпитание", 1942 г.), гостува му немската кинозвезда Евелин Холт, а в "Ива Самодива" (1943 г.) участва Дорина Илиева, красавицата, наричана "българската Мерлин Монро", успяла да се измъкне от Държавна сигурност след 1944 г..

    Кирил Петров е роден в Панагюрище през 1890 г. Като малък е дете-възпитаник на школата за запасни офицери. В периода 1903–1906 г. преминава технически курсове във Военния арсенал. През 1907 г. постъпва като техник в театър "Нова Америка" (по-късно "Ренесанс") и след това става управител. При обявяването на Балканската война са записва доброволец, през 1912 г., в Македоно-одринското опълчение. След Балканската война постъпва като техник-оператор в главното представителство на филмовата къща "Пате фрер" (Париж), а в 1914 г., като пласьор на филми, открива собствен кино-театьр в гр. Асеновград и след само няколко месеци- друг в гр.Пловдив. Участва в Първата световна война, в македонската дивизия и след това става главен техник в кино "Одеон". Участва в създаването и управлението на летен театър в най-големия локал в Пловдив "Молле". През 1920 г. започва издаването и редактирането на първото кино-списание "Кино-звезда" и наема кино "Модерен театър" в Пловдив. През 1921 г. наема кино-театър "Екселсиор", участва в създаването на кино-операторския съюз в България. 

    През 1928 г. Кирил Петров е директор на кооперация "Кино-филм" и директор на продукцията- късометражната комедия "Весела България", с участието на Борю Зевзека (Борис Руменов), Борис Пожаров, Мими Балканска, Даскала и други. Петров нарича филма "първата сатирична комедия-гроеска произведена у нас". В него действащите лица не са артисти, а личности, познати на публиката, които играят със собствените си имена. Снимките са правени в София, на Искърския плаж. Режисьор е Борис Греков, сценарист- Димитър Панчев, а оператор- Валтер Андрес. Премиерата се състои в кино "Метропол".

    През 1938 г., когато сградата на Застрахователно дружество "Балкан" е на привършване, Петров е предпочетен, между много други, за наемател на кино "Балкан", една от най-добре обзаведените зали по това време. След 1944 г. създава филмовата кооперация "Мадара-филм". Върху дейността на Кирил Петров, след 1944 г., са нанесени два удара, конфискационен акт на основа на Закона за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти от 1946 г. и по късно през 1947-1948 г. със Закона за национализацията на частни индустриални и минни предприятия. Участва като актьор във филма "Песен за човека" в ролята на Богдан Филов. Живее скромно последните години в кв. Драгалевци и кв. "Люлин",  умира през 1979 г. на 88 години. 

Кирил Петров в офиса на "Балкан", края на 1930-те

Кирил Петров зад камерата, 1940-те

Кирил Петров, с шапката на Македоно-одринското опълчение, в което участва през 1912 г. и ордени от войните. Снимката вероятно е от 1960-те.

    Кирил Петров има голяма роля освен като режисьор, сценарист и кинопритежател, но и като популяризатор на кино изкуството. Издаваното от него списание „Кино-звезда“ впечатлява с цветния си печат, създавайки маса фенове на нашумели звезди от европейското и холивудското кино. 

Списание "Кино-звезда", 1924 г.

    Кината на Кирил Петров са едни от най-големите и добре обзаведени салони по това време. Ето малко информация за тях:

Кино „Модерен театър“

    Открито е през 1919 г.  На негово място е имало театър – „Шести август“ като салонът на театъра е бил преустроен, за да е подходящ за прожекции.  Мениджмънтът на Кирил Петров е причината кино „Модерен театър“ да се превърне в популярно място за пловдивчани. Съществува всичко на всичко осем години.  През този период сградата продължава да ползва салона освен за прожекции и за театрални представления.

Първото кино на Кирил Петров, "Модерен театър", Пловдив, 1920-те

Кино „Екселсиор“

    Преди да бъде кино, на мястото на кино „Екселсиор“ се е издигал хотел „Велико Търново“, който е бил собственост на фамилия Станчеви. Сградата на киното е построена през 1911-1912  г. на главната ул. „Княз Александър I“. Това е сграда с красива фасада, смесица от рококо и барок. Нейният архитект Александър Ставров е бил специално комадирован в Рим и Милано, за да се запознае с устройството на тамошните кинотеатри.  Това е и първата кино-сграда в Пловдив, специално построена за прожекции. Киното е било с 600 места плюс пет големи ложи. В пространството непосредствено пред екрана е било мястото за оркестъра, който да озвучава с подходящи мелодии немите филми. По времето на социализма, киното е прекръстено на „Христо Ботев“. Кирил Петров е бил мениджър на кино „Екселсиор“, снабдявал го е с чуждестранни продукции и е канел там изветсни кино-звезди.

Кино „Балкан“ – Пловдив

    Киното е открито на 11. 10. 1941 г. Намирало се е на ъгъла на главната ул. „Княз Александър I“ и ул. „Патриарх Евтимий“. Салонът е разполагал с 567 места. На негово място преди се е намирала изисканата сладкарница „Пчела“, когато сладкарницата изгаря започва строежа на киното. В това кино Кирил Петров в съдружие с Лука Тодоров е бил съуправител.

Кино „Балкан“ – София

    Това е било най-луксозното от старите софийски кина, проектирано специално за театър и кино, разполагащо с 1000 седящи места. По времето на социализма, театърът бива иззет от Кирил Петров (и собственика, застрахователно дружество "Балкан") и превърнат в „Народен театър за младежта“. Станчо Белковски и архитектурно бюро Ст. Белковски- Ив. Данчов построяват сградата Кино-театър "Балкан" и апартаментен хотел "Балкан-Живот" на бул. Дондуков. Архитект Станчо Белковски е проектирал едни от най-значимите сгради в София- къщата на Владо Георгиев (после Австрийско посолство), сградата на Алианс Франсез на пл. Славейков, зала "България" и хотел "България", Телеграфо-пощенската палата (Велико Търново), Студентски дом на пл. "Народно събрание" с кино, хижа "Алеко", Германското училище (днес - Национална музикална академия) и много други.

Кино-театър "Балкан" - снимки от книгата на арх. Станчо Белковски, 1943 г.

    Интересна е работата на Кирил Петров с известни актриси от това време. През юни 1933 г., Кирил Петров, като директор на кино "Модерен театър" в Пловдив, посреща немската кинозвезда Евелин Холт, по време на премиерата на нейния филм "Ноща е наша", където тя играе в главната роля. При идването на нацистите на власт, нейната кариера в Германия е сериозно застрашена поради наполовина еврейския и произход, а когато се жени за предприемача и издателя Феликс Гугенхайм, прекратена. Със съпруга и емигрират в Швейцария, после в Англия и след това в САЩ, където живее след Войната. 

Евелин Холт - автограф до Кирил Петров, 1933 г.

    Дорина Ненчова Илиева е друга изключително интересна личност, участвала във филма "Ива Самодива" (1943 г.), преживяла кошмарите на Държавна сигурност след 1944 г. и успяла да се измъкне от нейната хватка. Наричана е българската "Мерлин Монро". Нейн баща е изключително интелигентният и талантлив писател, бохем и висш държавен служител Ненчо Илиев, редактор на сп. "Смях" през 1914-1915 г., редактор на "Българан" през 1919 г., автор на биографии на цар Борис III и Мусолини, както и на други книги, изпълнявал тайни мисии на Царя. При престоя си в посолство ни в Италия, публикува статии в италианската преса. Съпругата му е руската графиня Мария Александра Романович, избягала след Революцията в България.

Сп. "Смях", 1914 г., с редактор Ненчо Илиев- Сириус. През годините списанието публикува редица карикатури на Райко Алексиев и Александър Божинов, както и стихове на Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Николай Лилиев и други.

Сп. "Българан", 1919 г., редактор Сириус (Ненчо Илиев)

    Ненчо Илиев е арестуван през октомври 1944 г. и безследно изчезва, вероятно е убит веднага. Дорина го търси и дори се среща с комунистическия регент Тодор Павлов, който се е опитал да я целуне с думите: „С тези хубави сини очи имаш голямо бъдеще. Забрави баща си и ела да вечеряш с мен“. Дорина се запознава с английски дипломат в София майор Фрий Симпсън и посещава посолството. Кошмарът, който преживява при опита на Държавна сигурност да я вербува като агент (заради достъпа до английското посолство), издевателствата през четирите дена престой в сградата на Комитета за държавна сигурност на ул. "Московска", са описани в нейн дневник и във филма на Петя Тетевенска, Надежда Узунова и Пламен Петров, излъчен в "Темата на Нова". В крайна сметка Дорина успява да изиграе системата, получава разрешение лично от Георги Димитров да напусне България с дипломата Симпсън. За това свое действие Симпсън получава понижение от британските служби и е пренасочен към остров Мавриций. Като негова съпруга, Дорина Илиева-Симпсън живее на острова и се занимава с благотворителност, умира през 1991 г., никога не се завръща в България. Дорина Илиева играе в един скандален за времето си и недовършен унгарско-български филм "Ива Самодива", 1943 г., където блести със своята красота. Макар и "стажант-актриса", нейният чар я прави особено популярна сред екипа. Филмът е режисиран от Левай Бела (Унгария) и Кирил Петров. 

Дорина Илиева във филма "Ива Самодива", 1943 г.

Дорина Илиева във филма "Ива Самодива", 1943 г.

 

Бланка на събирателно дружество "Балкан" на Петров-Баръмов-Тодоров с писмо до Левай Бела относно започването на снимките на филма "Ива Самодива", 1943 г.

За филма е внесена унгарска техника със специално разрешение на Министерски съвет. Филмът се снима в Созопол, но актьорите се оплакват от лоша организация, спорове между оператора и режисьора. Също така, вероятно твърде много се разчита на подкрепа от ведомства- министерства, община Созопол (за осигуряване на терени, на кораби и др.) и снимките се забавят. Някои сцени са снимани, но филмът така и не е завършен. През 1944 г. вече военната обстановка е напрегната и едва ли е било възможно довършването на филма. 

    „Изпитание“, 1942 г. е българско-унгарски филм, продуциран от събирателно дружество "Балкан" (с участието на Кирил Петров) и унгарско дружество Залабери-Хорват-филм (Унгария).

 „Изпитание“ е филмът на Кирил Петров, който благодарение на добро сътрудничество с унгарските кино-студия (имащи по-добра снимачна и звукозаписна техника), добър избор на актьорски състав и находчив маркетинг успява да си проправи път към българската публика. В този филм изгрява звездата на талантливата актриса Надя Ножарова, а снимките в Унгария се оказват съдбоносни за нея – именно на снимачната площадка на „Изпитание“ тя се запознава с граф де Наваро, посланник на франкистка Испания в Унгария. Това е човекът, който ще стане нейн втори съпруг.

  Идеята за филма стартира в разгара на Втората световна война. България е на страната на Третия райх и вноса на чужди филми – холивудски, френски или английска продукция е силно ограничен. За сметка на това се задълбочават културните връзки между страните подписали Тристранния пакт. Така на 14 май 1942 г. директорът на радио „София“ Сирак Скитник, Владимир Полянов, директор на Народния театър и ръководетелят на отдела при Дирекция на пропагандата Каран Алтимиров са на посещение в Будапеща, където договарят идеята за българо-унгарско сътрудничество в областта на филмовото изкуство. Кирил Петров, директор на Кино-театър „Балкан“, с двама сътрудници Баръмов и Тодоров решават да се възползват от дадената възможност и създават висококачествен български филм, ко-продукция с унгарската фирма Хорват филм. Съвместната работа се явява повече от успешна – това е един от най-добре озвучените български филми и определено надминава по качество на заснемането по-голяма част от предходните опити на български кинопионери. Това се дължи и на немската техника, закупена от дружеството на Кирил Петров – направил поръчка в известната фирма „I. G. Farbenindustrie”. Доставката на техника е билa освободенa от мито, тъй като е от приятелска държава и е за заснемане на филм, допринасящ  за развитието на родната киноиндустрия.

    За режисьор на филма Кирил Петров назначава директора на Народния театър Хрисан Цанков, брат на Александър Цанков. Избрани са и утвърдени актьори – Иван Димов, Кръстьо Сарафов са само част от звездите. Главната роля е за изгряващата звезда на красавицата Надя Ножарова. Вътрешните снимки на филма са правени в студиите на Маджар Филмирода в Будапеща, а външните са заснети в България и из големите столици на Европа. Качеството на заснемане е много добро, филмът е преведен на няколко езика, а за признание говори факта, че филмът е приет от комисията на Венецианското биенале и само краткият срок за превод попречва „Изпитание“ да се включи в престижния конкурс.

    Сюжетът на филма е в стила на мелодраматичните филми от онази епоха, които са били широко харесвани и популярни. Мария (Надя Ножарова) е влюбена и вярна жена. Нейният съпруг инж. Ал. Каменов (в ролята Иван Димов) е успешен бизнесмен,  незабелязващ отчуждението на жена си. Чичото на инж. Каменов е Коста Каменов (в ролята Кръстю Сарафов) . Той обръща внимание на племеника си, че ако той не обръща внимание на красивата си жена, то други забелязват красотата и. Вследствие на недоразумение, ревнивият богат съпруг изгонва своята жена. Краят обаче е щастлив, жената е опазила семейната чест и макар и след перипетии семейството се събира отново.

Брошура с филмите на "Балкан", на корицата- реклама на "Изпитание"', 1942 г.

Надя Ножарова и Кирил Петров, 1942 г.

Реклама в медиите на филма "Изпитание"

  Филмът се радва на добра реклама. Рекламиран от унгарска страна в една брошура, където е отбелязано че филмът  е плод на българо-унгарски културен обмен. В брошура от септември 1942 г.  се вижда, че производството, световния монопол и приходи от филма са за дружество „Балкан“. Българската версия на филма изпитание е завършена на 10.10.1942 г. и на 13.10 е първата прожекция в унгарската столица. Не липсва и българска реклама – отпечатани са две клишета с портрети на Надя Ножарова през септември същата година. А в каталога на кино-театър Балкан на предната и задната корица стои именно филма-шедьовър на Кирил Петров – „Изпитание“. Първите страници от брошурата-каталог също са посветени на „Изпитание“. В пресата е упоменато че в заснемането на филма е взел участие и потомствения фотограф, а вече и кино-оператор Бончо Карастоянов.

  Българската премиера на филма „Изпитание“ се състои на 9-и ноевмри. Реакциите на пресата са бурен възторг от филма. Представянето на филма се осъществява на една „невиждана гала-премиера“, (в. Последна поща), където целият български хайлайф от депутати до интелектуалци, придружени със съпругите си присъстват в кинотеатър Балкан (днес. Младежки театър). Киното на Кирил Петров се явява не само създател но и разпространител на филма, той стига и до македонските кина. Пресата отрупва заслужено кинодеятеля с хвалебствия. Така например в. „Мир“ от 11. 11. 1942 година пише: „Това е първият български филм- гордост за производителите, гордост за ръководители и изпълнители, радост и гордост за публиката….За сега в случая са използвани първостепенните възможности на унгарското филмово дело. Но всичко друго е българско. Режисьор – Хрисан Цанков, музика (специално български мотиви) – Георги Антонов; Участници – познатата наша изящна актриса Надя Ножарова, която в този филм-дебют показва – в игра, в говор, изражение в песен – отлично постижение….“

    Вестник „Празнични вести“ също оповестява за филма на Кирил Петров: „Българският филм печели световна слава. Имената на най-добрите наши артисти, проявили се във филма, блестят с прочутите европейски звезди на филмовия небосклон…Министри, дипломати, писатели, журналисти, кинодеятели и най-отбрана публика на столицата с трепет проследи в събота нарочното представление в театъра „Балкан“ на блестящия филм „Изпитание“…Заслугата за това до голяма степен, е на съдържателите на кинотеатъра „Балкан“, които не са пожалили сили и средства да дадат на българската и световната публика първият български художествен филм с български герои, с български артисти. В това направление заслужават похвала и насърчение.“

    „Изпитание“ е своеобразен връх в творчеството на Кирил Петров – филм събрал зрителските овации и одобрение на публиката. След 1944-а собствеността върху киноразпространението му ще премине към народната власт. За филма няма да се говори и пише много, вероятно и заради това, че е съвместна продукция с унгарската кинематография от една предишна епоха. 

        След 1944 г. Кирил Петров се опитва да запази дейността си, но безуспешно. Няколко години просъществува кино-кооперацията "Мадара-филм", но след национализацията запада. Работи се по филма "Изкупление" („Във вихъра на живота“), 1946-1947 г.- незавършен, където Кирил Петров е сценарист. През 1946 г., като сценарист и директор на продукцията, същият е ангажирал артисти от Народния театър – Борис Михайлов, Константин Кисимов, Андрей Чапразов и др., а оператори Васил Холиолчев, Симеон Симеонов, Мончо Пангелов, Румен Герчев и др. Предлагат на писателя Крум Велков да заснемат филм по неговия роман „Село Борово“, искат и Орлин Василев, популярен за времето си писател, да напише сценарий за тях, но без успех – писателят иска непосилен хонорар. През 1948 г. се национализират и българските филми, разрешението на Кирил Петров да снима по два филма е отнето. Задължен е да предаде филма „Изкупление“.  През 1949 г. не е включен в системата на кинематографията, подава молба до Съюза на филмовите дейци да се въстанови членството му. Отговор получава с писмо от 11. 04. 1966 г., с което го приемат за почетен член на Общото годишно събрание. Докато е жив, не е възстановено членството му в съюза на кинодейците в България.

В офиса на "Мадара-филм", ок. 1947 г.

    

    Както по-горе споменахме, през последните години от живота си Кирил Петров живее скромно в кв. Драгалевци и кв. "Люлин",  София. За чувството за хумор на Кирил Петров говори и една забавна песничка за пенсионера, по гласа на "Аз си имам две съседки", "Ний сме стари пенсионери, никой с нас не може да се мери, всеки месец все на ПЕТО... "люп" парички в портмонето...", "В къщи шетаме юнашки, после ходим по ОПАШКИ..."

Хумористична "Песничка на пенсионера" от Кирил Петров 

Надяваме се, че с тези редове сме допринесли за по-доброто осветляване на дейността на една легенда на българското кино- Кирил Петров и сме показали, че българското кино има богата история. 

                                                                                                            Автори:

                                                                                                                        Росен Петков

                                                                                                                        Мартин Тушев

В статията са използвани предимно материали от личните архиви на Росен Петков и Мартин Тушев.

Екатерина Каравелова за княз Александър и Сливница

Корица на сп. "ВИК" на Йосиф Хербст, 1923-1924 г. [1], колекция на Росен Петков

    В рубриката "ВИК от Българската История- от отдавноминали дни", в брой 3-ти, 21 ноември 1923 г. на сп. "ВИК" на Йосиф Хербст, Екатерина Каравелова разказва за един много критичен момент от Сръбско-българската война през 1985 г., свързан с княз Александър Батенберг и Сливница:

 

    "На 5 срещу 6 ноемврий 1885 год, през нощта се получи от Княз Александра телеграма, с която предлагаше да се напусне Сливница, защото войските били изморени, офицерите на аванпостовете гладни, пресипнали, изобщо липсвала храна и некакви снаряди, каквито и в София вече немало. В свикания веднага от Петко Каравелов министерски съвет телеграмата се предаваше от ръце в ръце и на лицето на всеки министър се отпечатваше, полученото от нея, впечатление. Израза не бе героичен. Беха дошли от пьрвите— г. г. Радославов, Ил. Цанов, Каролев.

    Каравелов замислен, мълчалив, ходеше из стаята и очакваше пристигането на военния министър капитан К. Никифоров. Още при влизанието, му подаде тревожната телеграма с троснат въпрос "Истина ли е за снарядите? За храната не е истина. Аз сам изпращам обозите".
    Никифоров бавно прочете телеграмата и спокойно добави: „Снаряди са изпратени и тука още имаме".
    Присътствующите министри - Каролев — безучастен- Илия Цанов и Радославов — угнетени, изправиха глава и загледаха двамата.
    След кратко свещание взе се решение и веднага тури в изпълнение; покани се председателя на Народното събрание Ст. Стамболов, да замине за Сливница и предаде на Княз Александра, ако скъпи трона си, по никой начин да не напуща Сливница; капитан Олимпий Панов, началника на артилерията, доброволно предложи да напусне София и да отиде в Сливница. През сьщата нощ те напуснаха столицата, придружени от двама доброволци, Тома Георгиев и К. Кушлев. Знае се ценната заслуга на Панова в Сливнишките решителни боеве.

    На 6 ноемврий София преживеваше трескава тревога. Влизанието на сърбите се считаше за неизбежно. Вечерта всички дипломатически агенти се изредиха у Каравелова за „сбогом" и да искат от него, щом правителството потегли за другаде „да им изпрати визитната си карта с името на града, гдето то ще се установи".

    Присьтствувах на тая тягостна среща и не мога без благодарност да спомня човещината и благородството на покойния Барон Бигелебен, тогавашен австро-унгарски дипломатически агент у нас. След уговора за визитната карта, която Каравелов се задължаваше да им прати, той некак смутено се обърна към мене: „Госпожо, немате ли нещо, за което скъпите, да ви го запазим в агентството. От вашите порви хора в агентството има изпратени даже мобили".

    На 7-и в столицата цареше пълна паника. За пръв път от начало на войната дьжда и снега престана, небото се проясни и се зачуха топовните гърмежи. Граф Старжински, един от секретарите на австро-унгарското дипл. агентство, поляк, бе пуснал слух, че сърбите са на Костинброд. Пред нашата порта често се спираха уплашени хора, да проверят "стои ли още файтона с четирите коня", приготвен уж за евентуалното отпътуване на министър-председателя. В 11 часа повикаха Каравелова във Военното Министерство, гдето от Сливница бил пристигнал Княз Александър, който бил докарал със себе си в колата (файтона) и двама ранени войници. Ние живеехме тогава на ул. Аксаков, току срещу празното место пред Воен. клуб. Каравелов изхвркна като бомба.

    Не се измина много, у дома влезоха Стамболов и Хун, военен кореспондент на Кйолнише Цайтунг, който издаде отделна и правдива книга за ониевремешните събития. Двамата били съпровождали на коне Княза и из целия път, в залиснята и от . . . гърмежа на оръдията, немали време да се погледнат, та чак у дома се сетиха, че са познати и че заедно са припускали 30 километра.

    Срещата на Княз Александра с Каравелова в Военното Министерство не е била от любезните и приятните. На Княза се е натекнало, че не е изпълнил решението на мин. съвет и му е било препоръчано веднага да се върне. Уморен, Княз Александър се отби в английското дипл. агентство, престоя там до 3 часа и след това потегли за Сливница. Пристигнал е значи, след свършванието на победоносния решителен бой. В ония патриархални времена нямаше прожектори и нощни боеве. Хората можеха да си починат след дневната умора и взаимното изтребление."

и ето част от продължението в следващия брой:

...
    Днес е праздника на победите. В тия паметни ноемврийски дни обикновено бента на миналото се прокъсва и безброй спомени нахълтват за изчезнали величави образи, пълнят душата с гордост и умиление, а в също време и с парлива горест за техната сьдба и нашата българска . . .орисия, да речем. . .Първият бълг. военен министр. капитан и през войната произведен в майор К. Никифоров почива в трьнясал гроб на Соф. гробища, Олимпий Панов, един от признатите герои и внушителни фигури на Сливница, Атанас Узунов-безпримерния защитник на Видин, лежат сред голо поле, в безкрьстни гробове, при Левенттабия в Русе. Началникьт на Шаба от оная кратка единствена непомрачена война, Рачо Петров, преживел бойните си другари, чиято смъртна присъда не трепна да изрече и приведе в изпълнение, днес прекарва старините си в затвора.
    Но точка. При спокойно настроение ще ти давам по една сгъстена страница от що имам записано за ония буйно млади героични и трагични дни. Звездата на България или висшата правда тогава светеха с пълния си блеськ, та дори пьклените слепци, които се тъкмеха да посрещнат Милана с „Благословен гряди во имя Господне" свиха до време чужди знамена. До време, казвам, защото те ги развиха, за да детронират Княз Александра.... И кога? Когато народа го обикна, него възле, като легендарен герой на славните победи, и главно когато сам Княз Александр, изпитал гордостта, че вчерашни ротни командири - капитани на младата българска войска победиха сръбските калени генерали, — бе почнал да добива вера в и обич към народа си. — Не само това. Извършили предателство спрямо Първоизбраника ни, като чужди оръдия, те хвърлиха вина, кал върху Каравелова, "че е бил причастник и участник в техния пакостен замисъл юдино дело ... и затулиха главите си на чужбина. За това до пъти. С задушевен привет

                                                                                                                Е. Каравелова"

    Това е краткият разказ на Екатерина Каравелова в сп. "ВИК" на Йосиф Хербст, за онзи много критичен момент от Сръбско-българската война, боевете при Сливница, където се е решавала съдбата на столицата и България. Като съпруга на министър-председателя Петко Каравелов, Екатерина е сред управляващия елит по това време. Този разказ по никакъв начин не омаловажава големите заслуги на княз Александър I Български, който залага трона си заради Съединението и който безкористно полага значителни усилия да се случи и запази Съединението. Като военен той вижда неравенството на фронта и оценява шансовете ни на нищожни. Но този разказ показва и решимостта на Правителството и Военното командване да не се отстъпва и да се защити Съединението.

Княз Александър I Български, снимка от книгата "Из прошлого" на Паренсов, колекция на Росен Петков [5]

     

    Княз Александър I Български става държавен глава на България на 22 години през 1879 г, Въпреки младостта си, той поема отговорната и рискована мисия на Съединението, която му коства трона. Разбира се, мисията на Съединението е сложна задача, за чиято успешна реализация се борят редица видни българи от онези времена. Сръбско-българската война също е една сложна и тежка като организация дейност, която се превръща в успех също благодарение на редица личности- политици, военни, обществени дейци и обикновения народ, които изключително енергично се включват във Войната.

Константин Стоилов в униформа, 1885 г., Стоилов е кръстник на двете деца на Александър Батенберг (след абдикацията му), колекция на Росен Петков

    Информацията, дадена от Екатерина Каравелова за ненадейното връщане на Княза в София, за една нощ, по време на боевете в Сливница, се потвърждава и от ротмистър Атанас Бендерев [2], както и от спомените на Стефан Кисов [3], които упрекват Княза в отсъствие по време на решителния бой при Сливница.

Книга на Стефан Кисов със спомени за Войната, 1900 г. [3], колекция на Росен Петков

    В биографията на Александър Батенберг от Алекксандър Головин, Головин пристрастно защитава Княза с мотива, че е дошъл в София за да се овладее паниката. 

Книгата на Головин за Княз Александър I Български, 1897 г. [4], колекция на Росен Петков

    Както за знае, подкрепата и активното участие на Княза в процесите на Съединението, нарасващата му популярност след Сръбско-българската война, увеличава неприязаността на руския император Александър III и руското офицерство в България. Следват преврат и отвличане, контрапреврат, абдикация. След завръщането си в Австро-Унгария, Князът се жени за актрисата Йохана Лойзингер и е принуден да приеме по-ниската титла Граф Хартенау. Децата му са кръстени с български имена и е погребан, по негово желание, в България. 

Портрет на Александър Батенберг фон Хартенау със съпругата му Йохана Лойзингер и сина им Крум-Асен, Грац, Австрия (след абдикацията), колекция на Росен Петков

    А редакторът на "ВИК" Йосиф Хербст, виден наш журналист, става през 1921 г. съпруг на дъщерята на Петко и Екатерина Каравелови, Виола Каравелова. Виола е сестра на Лора Каравелова, съпруга на Яворов. След атентата в църквата "Света неделя" през 1925 г., Йосиф Хербст изчезва безследно, по време на т.нар. априлски събития. 

    По-горните редове показват един щрих от отстояването на Съединението. Показват колко трудно е било неговото запазване. Сръбско-българската война, цитирайки Екатерина Каравелова, "единствената непомрачена война", поставя началото на последващото възходящо развитие на обединена България

                                                        д-р Росен Петков- изследовател на книгата като артефакт

                                                        rosen@scas.bg 

Използвана литература:

1. Сп. "ВИК", редактор: Йосиф Хербст, София: 1923-1924

2. Бендерев А., Сербско-болгарская война, С. Петербург: 1892

3. Кисов С., Възпоминания и бележки, София: 1900

4. Головин А., Княз Александът I Българский, Варна: 1897

5. Паренсов П., "Из прошлого" , С. Петербург: 5 части, 1901-1908

Теофилакт Български и „Софронието”

Един ден, преди Рождество Христово се замислих с какво да поздравя приятелите си в една от дискусионните групи във Facebook, „За старите книги и компютърните изкуства”, която поддържам. Групата бе кръстена на името на една книга, която бях издал преди време и която представяше графичното оформление и любопитни истории за първите издания на емблематични наши автори, започвайки от „Неделника” на Св. Софроний Врачански (1806 г.), книгите на Йоаким Кърчовки, Петър Сапунов, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Петър Берон, Петко Рачов Славейков, преминавайки през изданията до 1944г. и завършвайки с компютърния графичен дизайн и компютърните изкуства. 

И така, както казах по-горе, реших да публикувам в дискусионната група някое от поученията на Св. Софроний Врачански, преди Рождество Христово. Разгърнах „Неделника” на „ПОУЧЕНIЕ ВЪ НЕДЕЛЮ ПРЕДЪ РОЖДЕСТВОМЪ ХРIСТОВЬIМЪ”. 

 

"Неделника" на Св. Софроний Врачански, 1806 г., Поучение в неделю перед...

 

Като всички знаем, „Неделника”, или „Кириакодромион” или още известна като „Софронието” (на името на създателя си) е една внушителна книга за времето си, отпечатана на ленена ръчно лята хартия, формат фолио, с едър шрифт „стара кирилица”,  с няколко ксилографии в началото. Повечето изследователи считат тази книга за първата печатна книга на новобългарски. Когато съм коментирал старите книги, винаги съм се старал не само да ги прелиствам или да се наслаждавам на хубавите им кожени подвързии, но и да ги чета (доколкото това е възможно). Четейки поучението си спомних, че текстът се повтаря (с малко разлики) в началото, в „предисловието” на книгата.

"Неделника" 1806 г., Предисловие

Тези, който са добре запознати с руските издания на Четириевангелието, ще се сетят, че този текст присъства като предисловие към Евангелието от Матей, но малцина може би са обърнали внимание, че в редица източноправославни издания на Четириевангелието това предисловие се озглавява „Теофилакта Архиепископа Болгарского предислвие, еже от Матея, светого Евангелия”.

Руско евангелие от 17 век., Предисловие от Теофилакта Архиепископа Болгарского

 

Интересният момент тук е, че предисловието на Теофилакт Български (наричан още Теофилакт Охридски, Блажени Теофилакт), което присъства в много руски издания на евангелията, в редица средновековни наши и сръбски издания, не присъства в българските възрожденски издания на Четириевангелието, Новия Завет или  Библията (19 век). Няма да го видите нито в „Новия Завет” на Петър Сапунов (1828 г.), нито в „Новия Завет” на Неофит Рилски (1840 г.), нито в пълното издание на Библията от 1871г. Това може би се обяснява са факта, че Теофилакт Български не е долюбван много от Българската църква, може би поради факта, че е бил грък, назначен от Византийският император за архиепископ на Охрид. А и за самият Теофилакт се твърди, че много не е долюбвал българите. Но забележете каква „реклама” за самите нас (за България) е фактът, че в предговорите към Евангелието от Матей, той се титулува „Теофилакт Български”.  Така се титулува и в първите печатни издания на тълкуванията му, издадени на латински в Кьолн, Париж и други градове в началото на 16 век.

Тълкование на евангелията от Теофилакт Аерхиепископ Български от 16 век.

                             

Ако прочетем текстът-тъкувание на Евангелието от Матей, в едно от първите печатни издания на тълкованията на Евангелията от Теофилакт (Theophylacti Archiepiscopi Bulgariae In quatuor Evangelia enarrationes..., Париж, 1539 г.) ще забележим, че този текст до голяма степен съвпада с текста на Предисловието на Еванглеието от Матей, както и с Предисловието на Софронието. Разбира се, за авторството на т.нар. съчиения на Теофилакт има много спорове, както и вероятно Теофилакт е ползвал редица текстове на свои предшественици. Но „нишката” на този текст от 16 век до сега може да бъде проследена с доста голяма достоверност, което показва и настоящата статия. 

 

Любопитно е да отбележим, че Предисловието на Теофилакт присъства и в редица ръкописни книги от 16-17 век. При създалият се преди време скандал с т.нар. „македонски средновековни ръкописи” (изложбата в Брюксел на ръкописи от Македония), една от македонските телвизии по невнимание показа снимки от ръкопис, предисловието към Евангелието от Матей, където ясно се вижда името на Теофилакт Български, с което предизвика комични закачки от българска страна.

А това е една друга ръкописна книга от Рилския манастир, където също може да се види присъствието на това предисловие към Евангелието на Матей (края му):

Предисловия на Теофилакт вероятно са се поставяли и преди другите Евангелия, например, има запазен ръкопис от 15 век в Рилския манастир, с предисловие към Евангелието на Йоан. Но по-късно, през 17 и 18 век, в руските книги остава само пролога към Евангелието на Матей.

 

Това, че този текст е взаимстван от Софроний вероятно от руските пролози към Евангелието на Матей изобщо не омаловажава неговите заслуги. Текстът е преразказан в контекста на неделните поучения и е направен опит да се разкаже на по-достъпен език. Макар че Софроний не е могъл да избяга от църковно-славянския (старобългарския) и по онова време не е имало примери за книги с „книжовен български” (тогава все още е нямало общоприета граматика и лексика), все пак той се опитва да напише книгата на „болгарский простий язик... к разумению простому народу”.

"Неделник" ("Кириакодромион", "Софроние"), първо издание, 1806 г., отпечатан в Римник (Ръмнику-Вълча), Румъния, печатари и коректори- Димитриа Михайло Попович (Димитър Попович), и синът му Георги. Накрая на книгата е добавено и името на Теодор Стоянович (Тодор Стоянович) от Видин. С няколко ксилографии и редица орнаменти.

Още един интересен факт за Софронието - част от орнаментиката на „Неделника” също вероятно е взаимствана от други издания на неделници с поучения. По онова време е имало практика една печатница да изполва една и съща орнаментиката или гравюри за няколко подобни издания. Ето един пример за румънски неделник, издаден в края на 18 век, приликата с декорацията на Софронието е очевидна.

Румънски неделник от 18 век, оформлението прилича на Софронието от 1806 г.

 

Нека отбележим, че заимстванията на текстове или декорации е било нормално при консервативните традиции на богослужебните книги. Известно е, например, че руските евангелия  са ползвали един и същ едър шрифт (стара кирилица) и дори едни и същи ксилографии (на евангелистите) векове наред. Например, някои от малките орнаменти водят своето начало още от първия руски печатар Иван Фёдоров:

Малки орнаменти, които идват още от орнаментиката на първия руски печатар Иван Федоров

„Неделникът” на Св. Софроний Врачански е наистина внушителна, „голяма” книга, отпечатана с много усилия и средства, оставила отпечатък в съзнанието на хиляди българи. Приносът на Софроний за нейното съставяне и отпечатване е достоен за възхищение. Не напразно книгата има над 17 издания до момента! За тези издания, както и съвременния текст на „Неделника” може да разгледате на http://www.scribd.com/doc/86821946/SOFRONIE-doc

„Неделникът” на Св. Софроний Врачански е единствената му отпечатана приживе книга, в 1000 екземпляра, в някои от бройките има приложени и спомоществователите. По-късните издания са поправени и езикът е осъвременен. Една друга негова творба, "Житие и страдания грешнаго Софрония", издадена доста по-късно след смъртта му, от Раковски, във в. "Дунавски лебед" (1862 г.), е изключително колоритен разказ за онова време, написан умело и с чувство за хумор.

 

И тъй като в началото казахме, че е добре старите книги не само да се гледат или колекционират, но и да се четат, нека завършим с Предисловието на Софронието:

 

„В древноста преди закона хората не са се просвещавали от Божественото писание, нито от книги, те са имали чиста мисъл и са се просвещавали от Светия Дух и така те са знаели Божията воля и сам Бог е говорел с тях. Такива са били Ной, Авраам, Исаак, Иаков, Моисей и другите пророци. След като отслабнали във вярата, човеците станали недостойни да се просвещават от Светия Дух. За това човеколюбивият Господ, нашия Бог, благоволил да им дае Писание, та да се просвещават от него, да помнят и поменават Божията воля.”

 

София, 07.01.2013г.

Автор: Росен Петков

Авторът работи в областта на графичния дизайн, история на българската печатна книга, връзката между стари и нови медии. Издава през 2010 г. и 2012 г. (второ, допълнено издание) книгата „За старите книги и компютърните изкуства”  и през 2021 г. илюстрираният каталог (лимитирано номерирано издание, 300 бр.) "Българският литературен модернизъм- една колекция на Росен Петков".  Участвал е в проекти за обучение на подвързвачи на книги, реставратори на хартия и др., където е участвал в издаването на ръководства. Председател е и на Организационния комитет на международния форум за компютърни изкуства „Компютърно пространство” (34 издания до момента). 

Използвана литература:

 

1. Св. Софроний Врачански, „Кириакодромион” („Неделник”), 1806, Римник (Румъния)

 

2. THEOPHYLACTI archiepiscopi Bulgarie, In QVATOR EVANGELIA, Parrisiis, 1539г.

 

3. Новини за изложбата на български средновековни ръкописи, представени като македонски при организиране на изложба на Македония в Брюксел  http://balkani.actualno.com/Makedonija-sama-potvyrdi-che-v-Bruksel-izlaga-bylgarski-srednovekovni-rykopisi-news_398620.html

 

4. Издания на „Кириакодромион” („Неделника”), както и съвремениия текст на „Неделника” може да видите на http://www.scribd.com/doc/86821946/SOFRONIE-doc

 

5. Превод на руски на тълкованията на Новия завет на Теофилакт Български

http://feofilakt.ru/

 

6. Стоянов, М., Украса на славянските ръкописи в България, Български художник, 1973г., стр. 104

7. Петков, Р., За старите книги и компютърните изкуства, СОКИ, 2012 г. (първо издание 2010 г.)