Трите легендарни романа на Димитър Димов- "Поручик Бенц", "Осъдени души" и "Тютюн"

Димитър Димов е създател е на три емблематични романа, обичани и четени от много хора по света- "Поручик Бенц", "Осъдени души" и "Тютюн".

Димитър Димов е професор по анатомия на гръбначните животни, но очевидно по призвание е талантлив писател и познавач на човешката душа. И в трите романа той създава герои, чиято душа бушува на фона на драматични исторически събития. А няма по-добър повод героите да разкрият тъмните и светлите си страни при критични обстоятелства.

Много се е писало за Димов и неговото творчество, особено за изучавания и четения "Тютюн". Нека обаче сега да оставим настрана биографичните аспекти на писателя, критическите анализи на неговите творби и да се опитаме да разгледаме първите издания на тези три емблематини книги като артефакти.

"Нищо не вдъхва по-силна воля за живот, нищо не събужда по-силно инстинкта за самосъхранение от образа на жената, която обичаме" [Поручик Бенц 1938, с. 246]. 

Корица на първото издание на "Поручик Бенц", 1938 г.

Романът "Поручик Бенц" е замислен още през студентските години на писателя. Написаните в Бургас ръкописи, изпратени до в. "Литературен глас" на Димитър Митов не получават отговор, но Добромир Чилингиров (син на Стилян Чилингиров) издава романа в края на 1938 г., в тираж 1000 броя. Хартията е обикновена дървесинна, корицата- семпла. Фаталната жена, самоубийственото поведение и увлечението на поручик Бенц, отдалечаването от традиционната народностна/местна тематика, психилогизма на действията правят романа особенно и нетрадиционно произведение. Именно за това "Поручик Бенц" е атакуван от лявата критика и недолюбван по времето на социализма. Постепенно, заедно със следващите романи, той придобива популярност. 

Първо издание на "Осъдени души", 1945 г.

"— Само християните ли могат да приемат смъртта спокойно? — попита Фани.

— Да, само християните — фанатично потвърди той. — А истински християни са ония, които се жертвуват, за да спасят други… казвам, други, но не един! Това е ядката, неразрушимата и вечната същност на християнството. Ние сме дошли тук, за да я приложим. А вие?… Заради любовта си? Но да обичаш само един човек и да забравиш заради него другите, за нас това е егоизъм! Любовта, знаете за кое чувство говоря, е нещо съвсем лично, съвсем противоречащо на монашеската етика, съвсем недопустимо за нас. Тя е удоволствие, порив към земния живот, страст… и в тоя смисъл егоизъм!… Онази вечер вие ме прикрихте с тялото си от куршумите на анархистите, но не искахте ли да ме спасите само за себе си? Бихте ли направили същото за някого другиго? Ето, затова аз наричам за себе си любовта егоизъм. Това е, разбира се, чисто наш монашески възглед, който не бива да ви смущава, що се отнася до отношенията ви към другите хора. Ние се придържаме към него, за да служим по-добре на бога.

Той замълча. Погледите им се срещнаха отново всред това мълчание. Фани се усмихна тъжно, без гняв. Съзна само, че помежду, им продължаваше да зее вечната пропаст, която нищо не можеше да изпълни. Но съзна също, че и той се измъчваше тайно под неясната логика на мислите си, под жестокото противоречие между аскетизма и мигновеното чувство, което го бе овладяло преди малко. Дойде й наум, че преди да стигне сегашната йерархия в ордена си, той бе минал през всички степени на йезуитското образование, което развива гъвкавостта на интелекта до крайност. Той бе изучавал философия, теология и медицина, владееше изтънчено похватите на диспута, имаше практиката на семинарни упражнения, но сега — защото бе разстроен, защото се измъчваше — попадна изведнъж в мъгливи силогизми, в банални обяснения, които можеха да събудят у Фани само съжаление. Той бе смутен и като че усещаше нещо в самата действителност, което не можеше да бъде превъзмогнато от разума и чувството му. В мълчанието, което последва, той може би мислеше пак за оная нощ, когато тя го прикриваше с тялото си от дулата на пушките. Дали това можеше да се нарече егоизъм… егоизъм от каквото и да било гледище?" [Осъдени души 1945, с. 271] 

"Осъдени души", издаден през 1945 г. е резултат от натрупаните впечатления и емоции на Димитър Димов от срещата му с Йезуитския орден по време на специализацията му в Испания през 1943-1944 г. Фани Хорн, както и Елена от "Поручик Бенц" са образът на фаталната жена. Първото издание е с твърди корици, но с не много качествена дървесинна хартия, без илютрации. Носи белезите на печатните издания по време и след войната, когато се влошава качеството на печат.

 

Корица на първото издание на "Тютюн", 1951 г.

Корица на второто издание на "Тютюн", 1953 г.

Илюстрация от второто издание на "Тютюн", художник Никола Мирчев

"Тя го гледаше спокойно, невъзмутимо, скрита зад бронята на цъфтящото си, добре гледано здраве и равновесието на нервите си, което скандалът не можеше да засегне. Само в кафените й очи светеше някакво иронично злорадство, сякаш изпитваше наслада да го вижда така смазан и унизен. Сега тя бе в апогея на своята жизненост, на своята съблазън и красота. Синкавочерната й коса бе гъста и буйна, лицето й сияеше с гладкостта на слонова кост, а в движенията на тялото й прозираше някаква котешка пъргавина. От цялото й същество лъхаше самодоволство, способно да живее чрез себе си и за себе си. Тя се беше превърнала в красиво и съвършено произведение на света, в който човек се издигаше, ограбвайки другите." [Tютюн 1951]

Романът "Тютюн" има две версии, първото издание от 1951 г. е без партизантската нишка, в тираж 4000 броя. Първото издание се "изпарява" по книжарниците, наградено е с Димитровска награда, но "приятелски" критикувано от Вълко Червенков, допълнено с партизантското движение и преиздадено  (второ издание) през 1953 г. И двете издания са подобни като дизайн, твърди жълти корици с илюстрация, първото е с по-некачествена хартия, второто- бяла хартия и илюстрации в текста. Художественото оформление на корицата на първото издание е от Илия Петров и Борис Ангелушев. На второто издание художникът е Никола Мирчев. Второто издание носи белезите на все още добрия печат от времето на сталинизма след Войната (50-те). След края на 50-те отново настъпва упадък в печатането на книгите, преминава се към по-достъпни и по-евтини отпечатвания в големи тиражи. Любопитен факт е, че Невена Коканова е предпочетена пред жената на писателя, Лена Левчева (и двете участват на кастинг), за ролята на Ирина във филма "Тютюн".

Отляво надясно - първото издание на "Поручик Бенц", "Осъдени души", "Тютюн" и второто издание на "Тютюн"

 Емблематични романи, които си струва всеки да прочете.

Росен Петков - изследовател на книгата като артефакт

rosen@scas.bg

Литература:

Поручик Бенц 1938: Димов, Д., Поручик Бенц // Д. Чилингиров, София, 1938 (на корицата 1939)

Осъдени души 1945: Димов, Д., Осъдени души // Хемус, София, 1945

Тютюн 1951: Димов, Д., Тютюн // Народна култура, София, 1951