Студентска бригада в Сибир по време на перестройката

Имах едно незабравимо пътуване и работа в една далечна и сурова земя, Сибир, в едно време на превратности и интересни събития, времето на "перестройката" в Съветския съюз. Това беше времето на Горбачов, времето на отхлабването на желязната хватка на социализма и опити за демократични реформи в СССР. Това беше една незабравима студентска бригада в Сибир, с много трагикомични ситуации, за която ще разкажа в следващите редове.

ЗАПИСВАНЕТО ЗА СТУДЕНТСКАТА БРИГАДА И ПОДГОТОВКАТА

Беше някъде около 1988 година, организираха се международни студентски бригади през лятото, записването ставаше по успех и дейност в Комсомола. Това беше една от малкото възможности да се пътува зад граница. Бях студент във ВМЕИ "Ленин", сега Технически университет-София. Ораганизацията ставаше чрез Факултетния съвет на Димитровския комунистически младежки съюз (ДКМС), в който Комсомол всички студенти членувахме по задължение. Имаше една интересна опция- бригада в Москва. Няколко човека от групата си казахме, чудесно, ще отидем в Москва, столицата на великия Съветски съюз, записахме се веднага. После и други "колеги" и "колежки" (студенти) се записаха и си казахме, ще е весело, оформи се супер група от момичета и момчета. Малко преди заминаването обаче се пусна слух отгоре, че няма да сме точно в Москва, а някъде наоколо, после имаше неясни предписания да се ваксинираме срещу някакви летящи кърлежи там, после стана ясно, че ще сме някъде към Абакан, което си беше направо в Сибир, близо до Монголия. Попритеснихме се,  но си казахме, О.К., нека е Сибир, кога ще отидем друг път в Сибир? Имаше обаче и друг проблем, джобните пари. Ние там щяхме да искараме някакви пари с труда си, но нали сме един месец и ще ни ги платят накрая, трябваше да имаме някакви пари до тогава. А по онова време официално даваха да се изнасят само по 30 рубли. Казаха ни, пренесете по 2-3 чифта маратонки, там вървят скъпо, ще ги продадете и ще имате пари за един месец. Така и направихме, заредихме се с маратонки, дънки и фанелки.

ПЪТУВАНЕТО 

ПАЗ-672 — советский автобус малого класса, 
производившийся Павловским автобусным 
заводом в 1967—1989 годах

Пътуването беше с влак до Москва и после със самолет до Абакан и после, казаха ще видим... Вътрешните полети в СССР бяха много евтини, но пък трудно се намираха места. Тръгнахме от Централна гара, София, вагоните бяха хубави, спални, с климатик. В Русе, нашите митничари ни претърсиха, конфискуваха някакви пари на някои, които носеха над 30 рубли и въпреки съчувствения коментар на един от митничарите, че отиваме за цял месец и трябва да си имаме джобни, колегите му се изявиха като бранители на чуждестранната валута, в случая - рублата. После румънските митничари пък си поискаха цигари (българските цигари и тютюн бяха на почит на север), после минахме през Украйна, необятна земя, равни поля до където ти стига погледа. Още с взлизането си в Украйна (тогава в СССР) човек осъзнава каква огромна страна е Съюза. На летището в Москва имахме малък проблем, местата в самолета за Абакан не стигаха, та посместиха някои пасажери, имаше правостоящи в самолета, които стояха на пътеката и се опираха по облегалките при излитане и кацане! Тръгнахме да летим, летим часове, кацнахме междинно някъде в Урал да заредим гориво, после пак летим и накрая, ето ни в Абакан. Е, казахме си, добре, град. Но казаха, не сме точно в Абакан, трябва да пъруваме с автобус до някакво село ("посоьолок", т.е. голямо село). Атобуса беше тип газка, може би като този ПАЗ 672, в България се ползваха на село или при военните.

Посьолокът ("голямо село" на руски) може би беше Берикчуль, имаше черен път до него, но имаше и прекаран железопътен път, с траверси от царско време. Клатушкахме се с буса близо два часа и накрая стигнахме до селото. Всички къщи бяха дървени, миришеше на смола, наоколо беше гората на Сибир. Имаше Софхоз (като нашите ТКЗС) и всички работеха в него. Много от жителите на селото не бяха ходили изобщо в Европейската част на Русия, за тях Москва беше "много на запад".

Берикчуль, Сибир

СЕЛОТО И РАБОТАТА

Баня по-черному

Попитахме къде ще спим, в училището бяха пригодили класните стаи с легла, една за мъжете, една за жените. А тоалетната, навън, от онези с дупките. Спогледахме се, ама че работа. Примирихме се, питахме, а банята къде е? Щяли да ни водят веднъж седмично някъде. Тука вече възроптахме, а домакините промърмориха че имало една неработеща стара руска баня с пещ, на нас ни светнаха очите, наехме я, платихме на една баба да я приготвя след работа и стана доста по-приятно, бабата даже развъртя бизнес със сладко по време на банята, върбови клонки и т.н. Банята беше с легени и метли, водата се топлеше с пещ с дърва. Даже едно момче от нашите се изгори лошо, защото имаше неблагоразумието да метене вода по стената на пеща, да направи пара, водата се върна като пара, но му изгори му кожата, наложи се да стои дори в болница.

Баня по-черному

Работата беше тежка, сменяхме траверси на релсовия път, който минаваше през селото или пък сечхме огромни дървета. Траверсите тежаха по 100 килограма, напоени с масло греди и трима души едва помръдвахме една траверса. Нормата беше да подменим по 6 траверси на ден, едва успявахме по 3, но бригадира, който ни надзираваше, руснак на заточение в Сибир (бивш затворник), надписваше по някоя траверса отгоре, за да вземем нормални пари. Някои траверси носеха надписи от времето на Революцията, 1917г. Тъй като работата беше тежка и изискваше пренасяне на тежки предмети, след втория ден оставихме колежките в училището, да не работят, те ни се отблагодариха, като правеха вечеря. Сега това би се възприело като сексизъм. А с какво ни хранеха домакините? Имаше храна, която трудно понасяхме- черни картофи, зеле, някакъв кисел черен хляб, ювка (макарони) и за пиене- газировка (лимонада). Местната вода беше жълта и с пясък, не ставаше за пиене. Това вирееше в Сибир, оправдаваха се домакините, тук вечер ставаше студ и не можеха да се гледат всякакви зеленчуци, освен ако нямаш оранжерия. Ние си бяхме взели домати, сирене и консерви от България, но на третия ден свършиха и трябваше да се пригодим към тукашната кухня. Нямаше бял хляб, Кола или бира. А за алкохол да не говорим, Горбачов беше въвел тогава сух режим в СССР и водка се продаваше само в събота и то в ограничени количества. Местните хора правеха самогон, чрез варенето на картофи. Много местни хора бяха алкохолици, още от сутринта се напиваха. Вечер, подкарани, караха мотоциклети "Иж" или други подобни по прашните черни пътища и беше доста опасно да се разхождаш, защото могат да те блъснат, нямаше улично осветление и беше тъмно като в рог. В бригарата беше и секретаря на факултетния съвет на ДКМС, той ни агитираше, че това е добра храна прилична обстановка, че трябва добре да се представим и да не мърморим, така било тука.

През деня ставаше 30 С, вечерта - 5 С, работехме колкото можехме и се хранехме както можем. Веднъж стана инцидент по време на работа, явно някой от нас махна повече от две-три последователни траверси и при минаващия тежък товарен влак един вагон дерейлира. Влаковите товарни композиции бяха с по 50-100 вагона, много дълги и когато трябваше да ги пресечем, ако са спрели, а те се изчакваха и спираха за малко, трябваше да се прекачваме между вагоните, заобикалянето им ознчаваше един километър ходене. Беше си леко опасно, защото при потегляне на композицията (ако случайно композицията тръгне) се чуваше силен пукот от удара на вагоните един в друг и трябваше човек да запази самообладание и да не падне между вагоните на релсата.  И така, като дерейлира вагона, настана суматоха, типична ситуация за инцидент при работа в соц-предпиятие. Първо дойде бригадира, завайка се, после началник смяната, завайка се, после дойде шефа на Софхоза и така нататък. Кое е виновен, пита шефа на Софхоза и се обръща към началника на смяната? Кое е виновен, пита началникът на смяната и се обръща към бригадира и го сочи с пръст. А бригадирът, обиден, казва, напускам, щом мен ме обвинявате. Чакай, чакай, чува се от шефовете, не те обвиняваме. И така, нямаше виновен за инцидента. А вагона го изправиха без кран, с трупи, които подлагаха като клин и с помощта на локомотив. За първи път видях как може да качите вагон на релсите без кран, само с дърпане. Операцията я направи един стар монголец, с брада и кожена капа, беше невероятно майсторско изпълнение, явно се е случвало и преди.

ЕДНА ДИСКОТЕКА, ЕДНО НОЩНО ХОДЕНЕ ДО "СРЕБЪРНОТО" ЕЗЕРО И ДРУГАРСКИ СЪД

Мотоциклет с кош

Трудно беше да се забавляваме вечер, освен да хапнем, пиийнем и веднага да заспим. Една вечер все пак си организирахме дискотека с местните, в читалището. Отиваме към 19ч., идват само от местните момичета. А къде са момчетата, питаме? Били се напили вече и не могат да дойдат, казаха. Така мина дикотеката, ние и руските момичета. Всички се държахме прилично, даже ние повече. Защото, ако се напиеш вечер с рускинче, току виж си станал младоженец. Не можехме да се разхождаме из гората, защото можехме да се загубим, а в някои посоки най-близкото селище беше на 200-300 километра, т.е. безнадеждно да се стигне пеш и безнадеждно да те открият. През следващите дни аз се сприятелих с една група руснаци и те предложиха да отидем някоя вечер на някакво много красиво езеро, водата отлагала сребро по камъните и те вечер блестяли на луната, приказка. Как ще отидем? С мотори с кош, ще ме качат и така.  Тръгнахме след работа, но ги предупредих, че сутринта трябва да сме на работа. Минахме през гората, по едни черни пътеки, ИЖ-тата силно друсаха, когато им казвах "спрете" за малко, те не ме разбираха и си караха, после разбрах, че думата да се спре е "тормози".

Стигнахме до езерото, беше наистина приказка, красиво, с посребрени камъни, блестящи на луната. Седнхаме, оказа се, взели сме водките, но сме забравили да вземем вода. Наблизо имаше някакъв затвор, сред гората, с високи дървени огради, казах на руснаците, ще поискаме вода, те ще услужат. Те поклатиха отрицателно глава, но аз все пак реших да пробвам. Тръгнах към портала, но един войник насочи пушка срещу мен и недвусмислено изкрещя да не приближавам.  Първоначално се смръзнах, не бяха насочвали оръжие срещу мен. Показах празната бутилка и обясних на руски какво искам, но и това не помогна, върнах се до езерото и пихме вода от него. Все пак имаше сребро в него и макар водата да миришеше, се надявахме, че няма да се разболлем от нещо. На сутринта тъгнахме, но нещо братушките бяха омърлушени, караха бавно и закъснях за работа, сигурно с половин час, не повече. Отивам на траверсите, а всички ме гледат лошо, особенно Секретаря на факултетния съвет на ДКМС. Ще се разправяме довечера, казва съскайки.

Вечерта ми устроиха другарски съд, аз срещу всички, нахокаха ме защо съм се отлъчил и отишъл с местните някъде си, въпреки че се бях обадил на Секретаря и го бях информирал, че ще отидем на езерото. Вярно, той ми каза, че все едно не е чул, но все пак му бях казал. Нарушил съм дисциплината, дори законите (не разбрах кои?) и Секретаря предложи да ме изключат от Комсомола и да пратят писмо за моето поведение до родителите ми. Всички мълчаха, само един приятел се опита да ме защити. За изключването от Комсомола, беше доста притеснително, но някак си го преглътнах, но да пращат писмо и да тревожат родителите ми беше пракалено. По онова време нямаше GSM -и и дори стационарни телефони нямаше в това село, бяхме на хиляди километри от България, родителите ми щяха да се притеснят и нямаше да могат да се свържат с мен и разберат какво точно в станало, представете си какво щеше да стане! Помолих ги да не пращат писмо, но не, трябвало, съглласиха се обаче да го пуснат, когато сме в си България! Добре, че този мой приятел, който направи опит да ме защити, прояви изобретателлност и пожела той да го пусне. След няколко дена го хвърли в коша. И така, бях изключен от Комсомола в Сибир! За щастие, след бригадата имахме разходки из Москва, Ленинград и Киев, където Секретаря се замеси с едни рускини със съмнителна слава и аз го засякох в един ресторант, а той помоли да не го издавам, аз пък поисках да забрави за изключването и така и стана. Изключването отиде в забрава и си останах член на Комсомола. А това беше важно, защото ако си изключен от Комсомола по онова време, се считаш за враг на обществото, не можеш да избереш добра специалност, добро разпределение и всичко се объркваше, дори не можеше да ползваш спортния комплекс. Ставаш много, много черна овца. Така се отнасяха тогава другарите към всеки, който не слушаше.

ДО НАЙ-ГОЛЯМАТА ЦЕНТРАЛА В РУСИЯ (САЯНО-ШУШЕНСКАТА ВЕЦ) НА РЕКА ЕНИСЕЙ

Саяно-Шушенская ГЭС

Един ден ни устроиха екскурзия, до най-голямата централа в Русия, Саяно-Шушенската водно-електрическа централа. Вълнението да видим този гигант беше голямо. Тръгнахме с автобус като горния на снимката, по един черен път, повечето пътища в малките населени места в Сибир бяха черни или с насип на чакъл, асвалтът беше лукс. Вдигаше се страшен прахоляк от всяко превозно средство. Бусът подскачаше, ние си удряхме главата в тавана и молехме шофьора да намали скоростта, а той отговаряше, че ако кара бавно, никога няма да стигнем до Централата. И така, минахме по черен път около 300 киломера. Стената беше впечатляваща, огромна, разходихме се по нея, но работеха само 2-3 от многото проектирани турбини, явно нямаше нужда от по-голямо натоварване. И още по фрапиращото нещо, реката Енисей, която е една от най-големите реки в света, беше отровена след стената от гниещите дървета, заляти при вдигането на нивото на водата. Беше черна. Бяхме свидетели на огромна екологична катастрофа, която руският гений беше предизвикал. В река, доста по-широка от Дунава и много по-дълга! До Централата имаше обслужващ град и хотели и ние казахме, че не можем да издържим пътя обратно в един ден и останахме да пренущуваме. Градчето на Централата предлагаше луксове, недостъпни другаде, заредени магазини, нощни заведения и купони. Явно трябваше да е атрактивно за "командированите" енергетици.

Този посьолок имаше своето очарование, мужици с бради, бивши заточеници, които имаха вече семейства и не искаха да се връщат в Европейска Русия, любопитни деца, които слушаха за България като за "западна страна", изобщо имаше романтика. Аз дори подарих две фанелки на местните си приятели и едни маратонки, едната фанелка дори леко скъсана, за тях това бяха "западни стоки" и те много им се радваха. А да не говорим за бутилката бренди "Слънчев бряг", тогава в изпразването и се включи дори местния милиционер и шефа на Софхоза, който предложи да ходим на лов, отказах му, не ми се стреляше по животни. После години наред си пишех с местните момчета, пращахме си картички. В селото работеха и бригадири от московското ракетно училище, изкарваха добри пари и с тях се издържаха през годината. А и ние изкарахме нелоши пари, с които после посетихме Москва, Ленингад и Киев.

МОСКВА, ЛЕНИНГРАД И КИЕВ - ПРАЗНИТЕ МАГАЗИНИ И ЧЕРНИЯ ПАЗАР

Опашка за месо

Свърши бригадата, литнахме към Москва. На летището в Москва един милиционер ме хвана за ухото и ме глоби с 5 рубли, защото бях забравил за съветските строги порядки и бях облечен с риза с къс ръкав и къси панталони на летището, това беше забранено и се считаше за неприлично облекло. В Москва ни настаниха в някакво студентско общежитие- почти небостъргач, на 30 етажа. Окъртени коридори, скърцащи асансьори, почти като нашите общежития в Студентски град. Веднага ни посети един уличен търговец и изкупи останалите маратонки, фанелки, дънки и каквото носехме за проджаба. Оказахме се с доста рубли, но какво да ги правим? Влизаш в един магазин за хранителни стоки, а там само пироги, месо няма, бира няма, рафтовете празни. Дрехи няма, предмети няма. За плодове да не говорим, те винаги са били лукс в СССР и повечето се внасяха. Тогава беше "перестройката" на Горбачов, и подобно на Жан-Виденовото управление в България, цареше хаос в икономиката, значителна инфлация и всичко се купуваше от черния пазар, на петорни цени от обявените в магазините.

Програмируем калкулатор "Электроника МК 61", пуснат на съветския пазар през 1984 г.

Владимир Высоцкий, Една хумористична песен,
тънко осмиваща визията за бъдещето на 
управляващите, "Жираф Болшой" 
(Жирафът е голям, той вижда по-добре...)

Авторът пред гроба на Владимир Висоцки на Ваганковското гробище в Москва

Единствено имаше измервателни уреди и някаква техника по магазините и ние, като бъдещи инженери, си купихме осцилоскопи, мултисети и програмируеми калкулатори (Електроника МК-61). Ходихме и на гроба на Владимир Висоцки, за нас той беше идол и пеехме на китара негови апокрифни песни.

Естествено, бяхме впечатлани от Кремъл, от мавзолея на Ленин и Третяковската галерия. Но още по-впечатляващ беше Санкт Петербург (тогава Ленинград), с безкрайните зали на огромния Ермитаж (те не могат да се обходят дори за един месец), с резиденцията на Петър Велики, с аристократичните си сгради и силни ветрове. И когато решихме да вечеряме в Ленинград, проблем, всички ресторанти (а те бяха малко презз соц-а, 10-15 на брой) бяха уж заети, тябваше да бутнем накоя десетачка на портиера за да ни пусне. Така беше и със соц-ресторантите и баровете в България, не можеше да се влезе ей-така, дори и да имаше свобидни места. Редиш се на опашка, уговаряш портиера да те пусне или звъниш на някой познат барман и така. Е, ако си виден партиец, от службите или от местната олигархия, нямаш проблем за хубава маса в ресторанта. Едва в Киев видях бял хляб и бира на магазина, купих си един цял хляб и една бира, седнах на една пейка и ядох и пих до преяждане. Цял месец не бях се хранил нормално, бях се сукнал и като се върнах, нашите направо се бяха уплашили колко съм отслабнал. Киев беше Европа. От Киев хванахме влака и след два дни бяхме в София.

Така приключи тази невероятна студентска бригада в Сибир по времето на "перестройката" на Горбачов. Научих много за тази необятна Империя и тогава разбрах, че тя се разпада. Когато разказвах на мои близки и приятели за видяното, те не искаха да повярват, за нас СССР беше пример за всичко и знаехме, че съветският човек живее добре и си мечтае за комунизма. Друг е въпроса, че и нашия преход, стартирал малко по-късно, се оказа катастрофален за много хора. Но Михаил Горбачов направи много за падането на Берлинската стена, за спирането на Студената война и смяната на тоталитарните режими в Източния блок, включително и в България. След дълго лутане, сега сме отново в добрата стара Европа, символ на цивилизацията и демокрацията.

Росен Петков- 

преподавател в Технически университет- София, 

в Технологично училище по електронни системи (ТУЕС) и 

председател на Студентско общество за компютърно изкуство (СОКИ)